Времето бе безмилостен художник, рисуващ бръчките по лицето ѝ с груби щрихи. А някога… някога майка ми беше самото въплъщение на топлината и закрилата. Ръцете ѝ – тези нежни, неуморни ръце – ме носеха, люлееха, кърмеха ме до тригодишна възраст, докато очите ѝ ме гледаха с онази неизказана обич, която само майка може да даде. Дори когато вече можех да се храня сам, тя настояваше да ме храни – поднасяше ми залъци, обичливо духаше върху горещата супа, за да не се опаря.
Глезеше ме с какво ли не – най-хубавите дрешки, най-сладките лакомства, най-топлите завивки. Когато валеше сняг, ме увиваше в шал, дебел колкото три слоя грижа, а когато ме болеше коремът, търкаше с топлата си длан върху пижамата ми, шепнейки тихи утешителни думи. Обичаше да ме държи в скута си, дори когато вече бях пораснал за това, а нощем, ако се случеше да се събудя, усещах нейната ръка да оправя завивките ми, преди отново да се върне в своето легло.
Помагаше ми да се облека, връзваше обувките ми, разрошваше косите ми, а в храната, с която ме хранеше, сякаш втъкаваше част от душата си. Дрехите ми винаги ухаеха на чистота и домашен сапун, защото тя никога не позволяваше на петно или гънка да развали образа на нейното дете. Аз бях нейната радост, нейният свят, нейната безусловна любов.
Но времето отнема.
Първо дойдоха треперенето на ръцете и честите ѝ оплаквания, че не може да държи чашата с чая, без да разлее. После започна да забравя дребни неща – рецепти, които някога знаеше наизуст, имената на далечни роднини. Аз го нарекох разсеяност, но вътрешно се тревожех. След време вече не можеше да се движи без усилие, походката ѝ стана несигурна, сякаш земята под нея се пропукваше с всяка следваща стъпка. Лекарите потвърдиха страховете ми: Паркинсон. След това диабетът започна да руши тялото ѝ бавно, безмилостно.
Но всичко се промени една сутрин. Отидох в стаята ѝ, за да ѝ помогна да стане, но тя не помръдна. Лицето ѝ беше застинало в странна гримаса, очите ѝ гледаха някъде встрани, а думите ѝ бяха несвързани, бъркотия от звуци, които не разбирах. Усетих как ме полазват ледени тръпки. Веднага извиках лекар.
Дойде бързо, но когато прегледа майка ми, поклати глава. „Инсулт“, каза тихо. Думата увисна в стаята, тежка и непоносима. Лекарят ми обясни, че това е началото на края – че вече няма да може да се движи сама, че паметта ѝ ще избледнява, че ще има моменти на агресия и обърканост. Че ще се превърне в сянка на жената, която някога е била. И че ще трябва да я гледам у дома, защото болестта ѝ няма лек.
Така започна моето ново ежедневие – живот, посветен на грижата за нея. Хранех я с лъжица, сменях памперсите ѝ, почиствах след нея, сякаш бях баща, а тя – дете, изгубило послушанието си. Веднъж беше моята закрила, а сега аз бях нейната. Но най-страшното не бяха безсънните нощи, нито тежестта на грижите – а думите ѝ.
„Къде е синът ми?“ – питаше ме тя с треперещ глас, гледайки ме с непознати очи. „Кой си ти? Защо си облякъл на сина ми хубавите дрехи?“ Аз ѝ обяснявах отново и отново, че съм тук, че винаги съм бил тук, че никъде не съм отишъл. Но тя не вярваше. Какво можех да направя, освен безпрекословно да изпълнявам това, което ми казваше, макар че понякога беше много груба? Та това беше майка ми, която само преди месец ме гледаше като рохко яйце, макар да бях вече голям.
Не знам какво да мисля. Майка ли ми е тя? Или онова, което правеше мен неин син, е изчезнало заедно със спомените ѝ? Дали обичта ѝ е била само защото ме е разпознавала като свое дете, или е нещо по-дълбоко?
Майките обичат ли ни, защото сме тяхна кръв, или защото ни виждат като продължение на самите себе си? А ако някой ден забравят кои сме, забравят лицата и имената ни, остава ли нещо от тази любов? Или тя е просто привързаност, подхранвана от ежедневието, от навика, от нуждата?
Може би обичта на майката не е безусловна, а естествена – докато детето е част от нейния свят. А когато светът ѝ рухне, когато всичко се размие в забрава, когато страхът измести нежността, какво остава? Остава ли нещо?
Не знам. Но знам, че аз бях там. Останах, когато всичко друго си отиде. Дори когато тя ме забрави, аз я помнех и се грижех за нея с цената на всичко, независимо от думите, които изричаше.
Въпросите валяха:
Любовта ли прави една майка майка, или паметта за любовта? Ако загубим спомена за някого, изчезва ли той наистина, или любовта му остава вплетена в нас, въпреки забравата? Дали майката е тази, която ни дарява живот, или онази, която разпознава съществуването ни до самия край?
Майка ли ми беше тя, когато не знаеше кой съм? Или аз останах неин син, защото не позволих забравата ѝ да заличи връзката ни?
Не знам. Но знам, че любовта не се измерва в думи, нито в спомени. Любовта е в грижата, в жертвата, в присъствието – дори когато другият вече не ни вижда.
И може би точно това я прави истинска.
Николай Нанков
