Х х х
Не оголяха тази есен клоните,
не оголяха.
Заметна ги снегът
със мокро одеяло
И натежаха листите,
подобно летни спомени.
И заедно със скършените вейки
застелиха градината
с тъга.
Ала отдолу кълновете зреят –
за следващото равноденствие.
Х х х
Ръката помирява трепети и страсти,
когато гали и прегръща,
когато през косите броди,
дори когато тихичко заспива,
притисната до уморено рамо.
Сърцето не сънува, то излъчва
любов. И ореолна светлина
над световете свети...
...А през прозореца
съседът нека гледа.
