Нещата в горското училище никак не вървяха на добре. Клас “ Слънчева полянка“ изоставаше сериозно от другите – поведението им беше като на стадо глигани, подгонени от ловец … успехът – променлив като настроението на вятъра. Дългогодишният директор на училището господин Вълчанов поне по два пъти седмично викаше класната госпожа Лисанкова да я разпитва, как се справят децата. А тя горката , само кършеше пръсти, мигаше смутено със зелените си очи и подвиваше огнената си опашка. Съчувстваха ѝ единствено старата прислужница Мецанска и майсторът по подръжката Таралежкин.( Той беше влюбен тайно в Лисанкина … но това … е друга история.)
Тъкмо положението беше станало малко повече от безнадеждно и класната госпожа Лисанкова .. не щеш ли … намери на горската пътечка чифт нови червени ботушки. Ама ботушки – като в приказките !
“ Прекрасно ! “ зарадва се тя . „Това ще е наградата за най – добрия ученик. Дано това накара децата да учат.“
Още на другия ден тя занесе ботушките в горското училище , постави ги на катедрата от вековен дъб и ентусиазирано обяви :
“ Една седмица ще ви наблюдавам внимателно. Който се справи най – добре със задачите в клас… ще получи тези ботушки за награда.“
Първият ден бе “ Денят на състезанията“. Имаше най – различни : прескок на трънка, скачане от клон на клон , бягане по баир: Разбира се най – добър беше Зайо. Той просто летеше … и “ отвя „конкуренцията.
А ден Втори бе – Ден на знанията с безброй викторини: “ История на гората“, “ География на местността“, “ Езиците на птиците „, “ Храненето на мравките“. Тук имаше победители колкото щещ: И Сърничката, и Бухалчето, и Язовчето, и Къртичката.
А когато на третия ден бе обявено надпяване : „Мелодиите на простора“ просто не беше възможно да се определи победител – всички пяха така прекрасно, та чак Слънчо не искаше да залезе ….за да слуша , а Луната изгря с два часа по- рано .. по същата причина.
Замисли се класната госпожа Лисанкина : „Кого да награди с ботушките ?“ И се сети : “ Децата сами трябва да определят най – достойния.“
На другия ден в класната стая бе донесена стара делва , цялата в мъх отвън, в която всички от клас “ Слънчева полянка “ трябваше да пуснат листчета с името на най – достойния да носи ботушките. В края на часа класната госпожа Лисанкина започна да вади лисчетата едно по едно и високо да чете пред всички написаното на тях. Първо листче , второ, трето … та чак до 20 то… На всички листчета имаше само едно име : КАТЕРИЧКАТА! Госпожа Лисанкина доста се смути .. та Катеричката не бе победила в нито едно състезание … и не бе участвала в нито един отбор. И то просто …. защото цяла седмица не бе идвала на училище . Класната нямаше ни най -малка представа , какво се случваше с дребничката и почти незабележима Катеричка.
“ Но как е възможно ?“ удиви се искрено госпожа Лисанкина пред смълчания клас . Тогава Орлето ( когото бяха избрали за говорител на класа ) вдигна ръка от първия чин, разпери криле и каза : “ Ние знаем, защо сме написали това име. Такова е желанието на целия клас. Катеричката не можа да участва в състезанията , защото от седмица гледа сама болната си майка : три пъти на ден я храни, вечер я къпе, пазарува, чисти, готви, тича до аптеката … и още и още … Виждали ли сте как идва Катеричката в училище ? И в най – лютия студ с леки обувчици от шапчици на жълъд … на бос крак. Нека тя получи ботушките.“
Рече това Орлето и си седна под гръмки аплодисменти. А на другия ден госпожа Лисанкина усмихната застана пред дългогодишния директор на горското училище господин Вълчанов и смело му заяви :
“ Може да не са отлични ученици, но децата от моя клас “ Слънчева полянка“ са най – прекрасните в цялата гора.“