Веднъж Гумичко се ядоса. Вървеше му накриво. Мастилницата му се скара, моливчето го заключи в чекмеджето… Не, не можеше да продължава така. Сега щеше да им покаже кой е.
– Мога да изтрия всичко, което сте написали! – извика Гумичко. – Аз съм по-силен от вас!
– Трий, но внимавай какво… Да не вземеш пак да изтриеш нещо дето не трябва! – смъмри го госпожа Мастилница.
– Ще трия наред! – тросна й се Гумичко.
– И откъде ще започнеш? – попита Моливчето.
– Ето оттук… – заяви Гумичко и започна да трие думичките от листа: „Веднъж Гумичко се ядоса…“
– Олеле! Аз изтрих собствената си история! Ами сега? Госпожо Мастилница, помогнете! – стреснато помоли Гумичко.
– Ще помогна, но най-после започни хубаво да внимаваш кое става за триене и кое – не! И не се цупи излишно, всички сме еднакво важни за писането.
Докато говореше, госпожа Мастилницата поправи изтритото.
– Ще се постарая много да си е всичко в ред! – весело обеща Гумичко.
И наистина се постара.
