ВЪЛЧЕ
по памет за Петър Алипиев
Тъй бяла, непонятна тишина
гората вече не разбира.
Тревите пазят в ясната слана
замръзнала и малка вълча диря.
Стаена сред човешките следи,
тя в дъхавия малинак отвежда –
там вчерашна светулчица мъжди
и паяк дипли новата си прежда.
Змийче на припек своя сън суши.
Издуват се глухарчета наболи.
Над храстите две заешки уши
се вслушват във световните неволи.
Сред клонки като сребърни искри,
в прохладата на стихнало усое
един гъбар копривата разкри
и с остър вик разполови покоя:
- Елате, ей! Вълче, вълче видях!…
И всички се стълпиха – невидели –
понесъл всеки своя вълчи страх
в една увиснала за плячка челюст.
Уж всеки бе мечтал като момче
да пусне кръв на хищник, да се бори…
Но в миг потрепна сляпото вълче,
за първи път очите си отвори –
видя човечеството как мълчи.
А хората, тъй както неми бяха,
погледнаха във вълчите очи
и себе си на дъното видяха.
Пламен Дойнов