В зелената джунгла, сред буйни лиани,
Сред шумните крясъци на павиани,
Сред песни на птици и шум на листа
Живеели дружно смел Тигър-баща,
Мама Тигрица и Тигърче сладко.
Ала самотни били и тъй рядко
Имало кой да им каже “Привет”,
Че във зелената джунгла наред
Всички от страх затрепервали, щом
Се приближели до тигрия дом…
–
Сутрин, щом слънцето път си проправи
Между листата на буйни гуави,
Щом се превърне във пара росата,
И се изпълни със звуци гората,
Малкото тигърче с нетърпение
Впускало се във приключения-
Ту под гигантско листо ще се скрие,
Ту със лиана ще се увие
И над водопада със силен замах
Ще се люлее безстрашно, със смях.
Ту пеперуди красиви ловяло
Или във локви се валяло цяло,
Даже в потока със рибките плавало-
Времето му неусетно минавало…
Ала понякога Тигърчо тихо
Гледал небето, с тъга се усмихвал
И от игривото малко зверче
Нямало спомен. Страдало, че
В джунглата всички – кресливи маймуни,
Хипопотами със смешни муцуни,
Даже вресливите папагали
По-надалече от него стояли.
От ноктите остри всеки се плашел –
и крокодилът избягвал го даже.
Никой не искал да става закуска,
Тигърски зъби за миг да го схрускат –
всеки побягвал, щом мернел райета
между вековните, гъсти дървета.
–
Щом се прибрало веднъж от игра,
Заварило мама Тигрица сама.
– Омръзна ми – казало – да съм само,
да търся приятел зад всяко дърво,
а вместо приятелство страх да откривам.
Затуй съм решил – надалече отивам!
Ще търся приятелчета по света,
Щом нямам приятели в тази гора..”
Прегърнало мама Тигрица и ето –
С торбичка на рамо върви под небето,
Подсвирква си Тигърчо и се усмихва…
А джунглата шумна зад него утихва –
Остава назад шумът на листата,
Почти не се чува как пее реката,
Маймунските крясъци вече ги няма…
– На приключение тръгвам голямо!
Не щеш ли, пътечката свършила скоро
До морския бряг. А там чакал кораб
Със бели платна, изрисуван отвред,
И – виж ти! – със тигър издялан отпред!
Извикало Тигърчето: – Капитане!
Тъй искам на вашият кораб да стана
Моряк и да плувам по всички морета!
О, моля те, хайде със вас ме вземете?
– Не може – отвърнал му капитана
– На кораба вече места не останаха,
потеглям към странни, далечни земи
и трюмът ми пълен е. А и дори
да имаше място, пак няма да мога,
че буди сред моите хора тревога
тигър на борда. Прощавай, но не.
– Но аз съм добър! – казал Тигърчо – Все
от мен се страхуват и всички ме мразят.
Дори не ми дават възможност да кажа
И даже с делата си да им покажа
Че няма причина от мен да се плашат.
Смилил се тогаз капитана и ето –
Млад юнга е Тигърчо. Виж, по морето
Понесъл се пъстрият кораб напред…
…И скоро мълва се понесла навред
за смелия Тигърчо – как в океана
не трепвал дори и щом буря захване,
как връзвал чевръсто възли моряшки,
и даже акула преборил юнашки,
спасил от удавяне двама моряци
и хващал най-много риба и раци.
Мълвата до джунглата стигнала скоро –
Пръв пъстрият Какаду забърборил:
– Хей, вие – пернати, хвърчати, влечуги,
Космати, рогати и всякакви други,
Наш Тигърчо станал безстрашен моряк!”
До Слонът достигнали думите чак
И шумно засвирил с хобота-тромбон:
– Дочух чудна вест – пором-помпопом:
наш Тигърчо станал е корабен мичман!
След Слона две порчета ситно притичват,
Подемат вестта и нататък предали:
– За Тигърчо чу ли, разбра ли, разбра ли –
Тъй смел е, че станал е капитан!
Колибрите дали и своята дан
В разнасянето на новината.
Възбудено скоро жужала гората,
Говорели всички как Тигърчо цяла
Флотилия водел и бил адмирал….
А в същото време смелият юнга
По мачтите скача като маймунка.
И всички на кораба – млади и стари,
На Тигърчо станали първи другари.
Разбрали, че въпреки страшните зъби,
И въпреки лапите тежки и груби,
Тъй верен и щедър приятел бил той,
Че да го мрази нямало кой.
И плавал със кораба дълги години,
Летял по моретата бляскаво-сини,
Но спомен за джунглата, дето роден е
Изплувал пред него и ето – във плен е
На мъка по родния дом и по мама…
Усмивката тигърска вече я няма!
По морската шир кораб с бели платна
Ведро преборва вълна след вълна,
А в свойта каюта, на койката свит
Под одеялото, тъжен, завит
Тигърчо хлипа и мисли си “Искам
Отново във лапички мрежа да стискам
И с нея да хващам безброй пеперуди,
Да скачам с лиани от палма на палма,
Да гушкам за лека нощ моята мама,
Със татко да чупим кокосови орехи,
А вечер да виждам от моя прозорец
Как шумната джунгла и нощем не стихва
И как месечинката ми се усмихва…”
Щом утрото плисна на борда светлик
И слънчо засветил с блестящия лик,
Изправи се Тигърчо пред екипажа
И тихо, с решителни думи им каза:
– В сърцето си винаги спомен ще нося
За теб, капитане, за всички матроси,
За времето, що сме прекарали дружно,
Но друго на тигърчето е нужно –
Да бъде сред свои, макар и самичък,
По горски пътеки волно да тича,
Сред гъстите папрати тих да се крие,
От бистри потоци водица да пие.
Затуй ви оставям, сбогом другари –
Додето съм жив, не ще ви забравя!
И ето – по прашния път към дома
Без спиране, денем и в нощна тъма
Върви и свирука си весела песен
щастливият Тигърчо, в мисли унесен.
– Дали ще ме помни гората, дали
за мене все още мама тъжи,
а Какадуто дали ще ми кресне
и врява маймунска дали ще ме стресне?
Замислено, Тигърчето не видяло,
Че стигнал и цяла тълпа се е спряла.
Погледнал – жирафи и зебри раирани,
Маймуни, питони, хиени ухилени,
Стотици животни с мощно “Ура”
Порещнали Тигърчо у дома.
Тогава помислил си той: Тъй добре
Ми беше във бурното синьо море,
Но място от родния край по-прекрасно
Не ще се намери, това ми е ясно!
Защо ми са морските сини простори,
Щом птиците пъстри не чувам да спорят,
Щом няма го топлият дъжд и дъгата,
промушила се едва през листата!
И вече знам – тук ще остана докрай,
Че няма по-мило от родния край!
