ОНЛАЙН СПИСАНИЕ ISSN 2815-5432

Лиза Боева: По-добре цяла учебна година Данте, отколкото цял наръч автори

Spread the love

Светлана Георгиева

  • Велик писател е онзи – според Набоков, при който първа цигулка свири вълшебникът.
  • Ученикът трябва да бъде воден от учителя така, че да чете и препрочита текста. Не учебника, а текста на великия автор.
  • Един от най-великите учители в световната история е Христос.
  • Това е велика история на педагогиката: Когато учителят кани в своя свят, готов е да сподели своите мисли с онези, които искат да го чуят.


Лиза Боева е кинорежисьор, сценарист, преподавател в департамент „Кино, реклама и шоубизнес“ в НБУ. Разработва авторска методика за обучение по изкуствa. Има магистратури по „История на изкуствата“ от Университета в Санкт Петербург и „Филмова и телевизионна режисура“ от НАТФИЗ. През 2006 г. с актьора Ицхак Финци основават творческото обединение „Филизи 33“. От 2017 г. то прераства в онлайн образователна платформа, която предлага платени курсове по история на изкуството за възрастни. Курсовете се състоят от филми лекции или аудиолекции с различна продължителност.

Поводът за интервюто е коментар на Лиза Боева във фейсбук по повод обучението по литература в училище.

Прочетох Ваш коментар, в който констатирате нелепост до нелепост в учебник по литература. Като въпроса, с който поколения се сблъскаха в училище: „Какво е искал да каже авторът?“. Възможно ли е наистина?

– Да, написаното бе в състояние на афект. Аз нямам системни наблюдения, не следя какви колективи в кои години списват учебниците по литература. Но се случва да разгърна учебник, зачитам се в текстовете, разглеждам шарените изображения и все имам чувство за особена неловкост. Най-вече защото просто е скучно.

Крайно интригуващи сюжети, изумителни персонажи всичко това е потънало под някакви клишета, под диктата на правилни-неправилни отговори. При това: ученикът не просто трябва да отговори на въпроса: Какво иска да каже авторът?, а Какво иска да каже авторът според учителя?, а учителят знае точно какво иска да каже авторът, защото го пише в учебника

Ако кажем, че „Странният случай с доктор Джекил и господин Хайд“ на Стивънсън е история за борбата между Доброто и Злото в човека, то това означава, че сме изгубили най-интересното. Свели сме повестта до сюжет и нравоучение.

Очарованието от готическата история идва от нейната фантасмагоричност: в момента, в който ученикът престане да се вълнува, да се плаши и очарова, учителят го е изгубил.


А нашата образователна система е конструирана баш така, че да убие най-важното: вълшебството, красотата, възторга. Великите текстове от класическата литература са смлени до сюжет и нравоучение. Владимир Набоков твърди, че писателят е голям тогава, когато съчетава в себе си три начала – разказвач, учител и вълшебник; велик писател е онзи – продължава Набоков, – при който първа цигулка свири вълшебникът.

Изходна позиция (според учебникарския модел на Министерството на образованието и науката) е концепцията за текста, философската позиция на автора – т.е. от общото към частното. Този метод ни парализира в система от шаблони, в които ние съществуваме като читатели, без дори да подозираме.

Ето пример: уж добре познаваме пиесата на Шекспир „Ромео и Жулиета“. Известен сюжет, познати персонажи, ясен финал. Светът не знай любов по-чиста и съдба по-клета от тази на Ромео и Жулиета. Това е пиеса за трагичната любов на двама много млади, юноши, станали жертва на омразата между техните две семейства. Ала ако започнем да четем текста внимателно, ще открием, че в текста не е казано, че Ромео е млад, че е юноша. За Жулиета знаем, че след две седмици ще навърши 14 години, ала на каква възраст е героят не е посочено (пряко) в текста. Ние (читателите) по презумпция се убедени, че щом Жулиета е 14-годишна, то и Ромео трябва да е (приблизително) на тази възраст. При внимателен прочит ще установим, че той е около 25-годишен, а във времената на Шекспир това далеч не е нито юношество, нито младост: това е зряла възраст. Призмата, през която ще гледаме оттук насетне героите (знаейки техните възрасти) несъмнено ще бъде променена.

Или друг детайл: героят Бенволио е въведен в самото начало на пиесата, изговаря пространни речи, дълго разпитва Ромео. Научаваме множество неща за Бенволио – в какво вярва, как е стигнал до тази си вяра, какво го занимава в дадения момент, с какво е облечен, какво обича да яде. Ако погледнем сумарно шекспировия текст, с удивление ще установим, че за Бенволио знаем повече, отколкото за синьор и синьора Капулети, синьор и синьора Монтеки, дойката на Жулиета и брат Лоренцо взети заедно! Ала по някаква причина изведнъж Бенворио изчезва от текста. Буквално: неизвестно защо и как героят повече не се появява в пиесата, за него не се споменава, не се появява и в самия финал, когато всички действащи лица (освен умрелите) се събират заедно.

Или такава загадка: в гробницата Жулиета току-що се е събудила, до нея лежат два трупа – единият е на граф Парис (убит от Ромео), другият – на Ромео (изпил отровата). Влиза брат Лоренцо (същият, който е измислил плана с отровите) и й казва: Стражата е близко! Тичай след мен, аз ще те скрия в един манастир. Ела, ела! Жулиета не тръгва с него, следва шекспировата ремарка: брат Лоренцо излиза. Е как така? Божият човек, францисканският монах, как така той оставя в тъмнината сред два трупа момичето?

Ако училищният урок започне от тезата, че пиесата на Шекспир „Ромео и Жулиета“ е история на трагичната любов, то тогава въпросът за възрастта на Ромео отпада, къде изчезва Бенволио е все едно, а защо брат Лоренцо оставя Жулиета сама в гробницата с два трупа (единият – на нейния любим) – няма значение.

Ако се опитаме, подобно детективи, да търсим отговори на тези уж незначителни въпроси, ще разберем величието на този текст: той е така майсторски създаден, така вълшебно разиграни са персонажи, колизии, скрити мотиви…


Т.е. ученикът трябва да бъде воден от учителя така, че да чете и препрочита текста. Не учебника, а текста на великия автор. Това в нашата обучителна система не се случва.

Ако този абсурд все още е канон в обучението по литература, това вероятно обяснява трагичните резултати на българските деца в тестовете PISA? Не са ли те всъщност жертва на училището?

– Според мен каквито и да е било измерения на успех или неуспех в училището са ненужни.

Струва ми се по-трагично друго: не какви са тестовете на българските деца, а непонятната среда, в която те се обучават. Дори в най-елитните частни училища у нас аз не виждам настолни лампи. У дома всеки един от нас слага на бюрото на детето си лампа, нали така? Ако детето не чете или пише на добра светлина, всеки родител ще обърне внимание: Светни си лампата! Или: Отиди да четеш до прозореца! Това правим автоматично, защото сме убедени, че е правилно. Ала по някаква причина не ни прави впечатление, че

в класните стаи (пак казвам – дори в най-скъпите частни училища у нас) над децата гори осветление и най-често това са отвратителни луминесцентни лампи, такива, каквито се поставят в моловете или зъболекарските кабинети. Това ми се струва по-ужасяващо, отколкото резултатите от тестовете.


Това са различни неща, ще кажете вие – все едно сравнявам жълто и кръгло. Ала не е така: условията за работа са така важни, както и начина на преподаване. В античната култура, в епохата на Ренесанса хората, които са искали да получат знание, са се събирали в особени места – градини, вили, паркове. Тази среда е важна, съставляваща, училището трябва да бъде празник.

Думата училище означава (от древногръцки) свободно време, т.е. онова чудесно време, в което един водач ще поведе в изумителни вселени желаещите да го следват. При нас този модел е счупен: водачът е тромав, самият той не знае защо му е да чете Вазов, събраните около него са там, защото знаят, че смисълът да учиш в шести клас е да преминеш в седми. А смисълът да учиш в седми клас е да си вземеш матурата. А смисълът да учиш в осми клас…

Преподаването на изкуствата – литература, музика, изобразително изкуство – в българското училище явно е проблем. Какви според Вас са причините?

– Скучно е. Това е главният проблем. Скуката не е за подценяване.

Вие създавате онлайн курсове, в които обяснявате различни аспекти на изкуството. Имате ли поглед върху българските му представители? Да кажем в литературата. Мислите ли, че изкуството пада жертва на патриотичното възпитание, а то на невежите нагласи в обществото, които водят до „революция“ при всяка идея за каквато и да била промяна на програмата за обучение?

– Фокусът на нашата платформа „Филизи 33“ са предимно заниманията по западноевропейско изобразително изкуство и литература. Курсовете, които сега са активни на нашата платформа, това са курсове за Бош, Брьогел Стари и Франц Кафка. Сега се занимаваме именно с тези автори, защото те разбридват онова, което според нас сега е най-нужно, най-адекватно: мракът на човешкия ум. Времето е такова, че изникват – какво казва старият Герак – изникват като змии лошотиите в хората. За да се ориентираме в този мрак – ето защо тръгнахме именно към Бош, Брьогел Стари и Кафка.

Ще кажа нещо, което ще Ви се стори кощунствено, но според мен е по-добре една цяла учебна година да се изучава Данте, отколкото цял наръч български автори. Според мен висотата на Данте е онази висота, която е по-важна, по-нужна.


Нужно е да знаем своята история, своята литература – това не отричам. Но като художествена висота „Божествена комедия“ е по-важен текст от „Под игото“, ето защо аз бих променила изцяло учебната структура. И това няма общо нито с патриотизма, нито с гражданската ми позиция – тук става дума единствено за допира на младия човек до красотата, до изключителното.

Къде се крие ключът за доброто образование, според Вас?

– Един от най-великите учители в световната история е Христос. Върви си по пътя Христос и изведнъж разбира, че двама го следват (това са Андрей и Йоан). Христос ги пита: Какво искате?

Това е най-важният първи въпрос към бъдещия ученик: Какво искаш?

Звучи като обикновен въпрос – върви си човек, някакви го следват по петите, той се обръща и ги пита защо. Но въпросът на Христос не е просто защо го следват, т.е. какво искат, а какво искат от него, от неговото учение, какво искат за себе си.

Та, Христос, виждайки, че двама го следват, ги пита: Какво искате? Следва крайно неочаквания отговор на Андрей и Йоан (това ни разказва апостол Йоан в първа глава от своето евангелие): Къде живееш?

Учениците отговарят на учителя с въпрос. Т.е. учениците – това не са подчинени, те имат свой път, своя логика.


И тогава Христос им отвръща Елате да видите. Какво се случва сетне, ние не разбираме – знаем само, че до края на деня Андрей и Йоан, първите ученици, остават с Христос в дома на Христос.

Какво означава тази история ли? Това е велика история на педагогиката. Когато учителят кани в своя свят, готов е да сподели своите мисли с онези, които искат да го чуят. Позицията на учителя тук е позиция открита, далеч от всяка дидактика, това е покана за дълга среща.

Доброто образование се случва тогава, когато ученикът открие правилния за него учител. Данте стига до Рая, защото е воден от Вергилий. Данте вярва на Вергилий; вярва, когато Вергилий го среща в тъмния лес и му казва, че знае пътя към Рая.

Друга работеща схема аз не знам.

Препечатано от ДНЕВНИК

Вашият коментар