Долфи се роди в един малък залив на Черно море. Опита се да плува, но двете му лели Гана и Дана го хванаха с перките си и го избутаха на повърхността. Когато пое първата си глътка въздух, малкото делфинче се разплака, толкова необичайно му се стори. Леля Дана го пусна и побърза да извика мама.
– Нашето момче е едро и здраво! Сигурно тежи повече от десет килограма. Можеш да го нахраниш спокойно!
Мама започна да прави кръгове около него и да се обръща удобно, за да може малкият юнак да пие от фонтаните с мляко, които се пръскаха около нея.
Оказа се много приятно преживяване. Светът го очакваше с отворени обятия.
Доста по-късно се присъединиха към стадото делфини.
– Как се казваш? – попита го едно бебе делфин.
– Долфи! – отговори вместо него мама.
– Аз съм Кори – осведоми го бебето. – Ти защо нямаш татко? Аз имам!
– Моят татко е далече – отвърна Долфи.
– Да, неговият тати е много красив, но не е от нашето стадо – намеси се леля Гана.
В това време майката на Кори се появи и му се скара. Отдалечиха се, а Долфи се замисли. Мама не беше му разказала за неговия тати, но двете му лели споменаха веднъж, че той прилича на баща си.
Когато майка му го отдели около една скала да го нахрани с мляко, Долфи я попита:
– Мамо, защо не ме заведеш при тати?
– Нека да пораснеш, тогава.
Един ден, Долфи беше станал вече двадесет килограма и си играеше волно с децата наоколо, когато се разнесоха тревожни предупреждения сред стадото. Оказа се, че рибари бракониери са тръгнали на лов за делфини и вече са хванали един от техните съгледвачи на рибарска кука. Трябваше да плават към открито море. Леля Дана рече:
– Няма да успеем да избягаме, въпреки че сме най-бързите плувци на света. Лошите рибари имат мощни мотори на техните кораби.
Докато пореха водата, Долфи забеляза един голям платноход с опънати платна.
– Мамо, нали ми обясни, че платноходите се управляват от спортисти, хора, които като нас обичат морето?
– Да, миличък, така е, не се разсейвай, за да не изоставаме, че онези убийци, бракониерите ще ни настигнат!
– Мамо, няма смисъл да бягаме, щом моторните кораби са по-бързи от нас, рано или късно ще ни настигнат.
– Няма да се предаваме! – мама беше смела и готова да го защитава! – Не се страхувай, ние делфините си помагаме в беда!
– Исках да кажа друго. Защо не започнем да плуваме около този красив дървен кораб с надути червени платна? Щом хората в него са добри, те ще ни защитят!
Леля Дана и леля Гана, които плуваха редом с тях веднага започнаха да издават призивни звуци и разпространиха предложението на малкия Долфи сред стадото. Едрите делфини, които водеха, завиха и поеха към красивата дървена яхта. Постепенно забавиха ход и почнаха да играят около нея.
На палубата излязоха хора, които им се радваха.
Риболовният кораб на бракониерите, който вече се виждаше в далечината, постепенно изостана, стана една точка и се изгуби. Лошите хора нарушаваха законите на природата и знаеха, че не могат да го правят пред очите на други хора.
До Долфи се приближи един едър делфин, окраската му беше синя и от него се излъчваше достойнство. Името му беше Сребрин.
– Браво, малкия! Получаваш благодарност от всички!
Мама и двете му лели бяха много щастливи от похвалата на Сребрин. Той беше един от уважаваните водачи на стадото.
Леля Дана рече:
– Долфи, ние с Гана също сме много благодарни, защото ако не беше забелязал яхтата навреме, сега щеше да сме мъртви. Ние вече сме стари, почти тридесетгодишни и нямаше да издържим дълго да плуваме.
– Хайде да не говорим тъжни неща! – предложи мама. – Нека да научим Долфи как да се премята във въздуха.
Долфи започна да им подражава и беше много смешен, като се опитваше да се превърти във въздуха като тях и да се гмурне с главата надолу.
Делфините са много весели същества. Обичат игрите и скоковете във вода.
