Сашо Серафимов ЗА СЕБЕ СИ И ЗА ДРУГИТЕ Да вечеряме у дома, а някъде да се води война. Да се ражда човек, а някъде да го убиват. Затова ли съм плакал някога от първия шамар. Затова ли пусках кораби по дъждовната вада някога. Затова ли се влюбих някога. И бият с камшиците и настъпват. И се защитаваме със затворени очи. И някъде в куфари си затварят бъдещето. Не знам как се отглеждат нации, и дали патриотизма продължава под земята. Дали и там има народи предвождани от Президенти, Монарси. Светът все още мирише на утро, на бряг, на за първи път. Навън вали за първи път. Денят се ражда за първи път. И първия вик на детето. Кой ще отреже този вик? В тази кръчма „Живот“ има хора дето никога не са стъпвали. Да им направим място. ТЕ ЗНАЯТ ПЪТЯ По пътеката из вселената всеки си върви пеша. И си води стадото. И си крие тайните, а не знае, че е едно открито сърце в небето. Един е подкарал мелница за пари. И падат дъждове от монети, кражби, убийства и красиви гробищни паркове Друг е подкарал мелница за хора, и щастливо заравя държави сред неутронни цветя. Трети е подкарал рояк хлебарки /нали все пак трябва да остане някой след нас/ И къде са политиците. Питам аз – вечния неразбрал. Те са най-отпред - ми отговарят - Без тях сме заникъде. - Но нали точно те ни водят натам. - Да! – отговарят ми – но те знаят пътя. ЗАКРЕПЕН МЕЖДУ ЗВЕЗДИТЕ - Една сълза съм, която се спуска по бузата на времето и то ще я изтрие. Така замервам жена си с метафори, А тя включва пералнята, откъсва лист от календара и обявява: Война! Връщам се от вечността си и отвръщам: Мир! Нали сме все пак пространства. Аз за война нямам Имам едно за обичане. Друго за взиране в звездите. И трето за отвъдния свят. Ами ако сме нещо друго прибрано в нечий инкубатор. И само си мислим как ще живеем, как ще обявяваме войни, как ще се избиваме, щастливи. Вървя и си тананикам песни, събрани от щурците. Около мене прелитат прочетени книги, появяват се децата ми – малки и пухести, Още по-назад виждам баща си. А някъде, зад рамото на християнското време махат разсеяно от острова Одисей и Пенелопа, Орфей слиза в ада при Евридика. И всичко това съм аз? Разбирам защо не ми вярват като си разказвам историята. макар че всеки ден се сблъскват с чудесиите на света. Репертоарът ми е от няколко фрагмента и няма как да видя цялото – зад живота и пред него. Пея си фрагментите пред нощния прозорец, закрепен между звездите, а те застинали като небето едва доловимо мигат. ПЯСЪКЪТ НА ВРЕМЕТО Най лесно се говори с чужди думи, най лесно се воюва с чужда сила, най-лесно се харчат чужди пари. Прозирам целия, и мислите, които днес споделям, навярно ги е казал друг. Бих искал само думичка да кажа, в която да е отразен светът, тъй както в капката се отразяват цветовете. Аз не правя нищо повече от мравката, вървя и нося зрънцето, щом видя извор – пия от водата му открия ли пътека, слагам знак, че светът е проходим. Понякога е тъй опасно да се загубиш. Дори детето знае накъде отива когато бяга към вълните с кофичка в ръка, то пясъка на свършилото време носи, а да построи мечта. ПРОСЯКЪТ ПРЕД ЦЪРКВАТА Едни воюват – вярват че ще оправят света. Други оправят света без да вярват. Аз имам намерение да съм жив по-дълго, но какво зависи от мен. Тромаво ходят чувства – я към Бога, я към дявола, я към душата. Ако попитате някое българче: Какъв искаш да станеш. То ще отговори мигновено – Милионер!. Но как да напишеш такова стихотворение – ще те обвинят в сребролюбство. Затова казвам – хляб и честност – това е животът. И целият свят избухва в смях. Дори просякът пред църквата се хили. В джоба му студ, тракане на зъби, глад – от зимата останали, но той се радва на глътката лято влязла в сърцето му. А сърцето му е като телевизор – катастрофи, наводнения, убийства, и контейнери за щастие. Той пише по друг начин живота, но също като мен се надява някой ден да го сполети любовта.
Отъждествявам будителството с човешката съвест
ДОБРИЧ,
01.11.2023 08:05
(БТА)
Отъждествявам будителството с човешката съвест, почтеност и упорство. Това каза в интервю за БТА поетът Сашо Серафимов, който тази година получава индивидуалната годишна награда „Добрич“ в областта на културата и науката, връчвана в Деня на народните будители – 1 ноември. На тържествената церемония в 11:00 ч. в Огледална зала „Нели Божкова“ той ще изнесе рецитал из своя сборник избрана лирика „Случаят живот или сънят на света“ със специалното участие на китариста Георги Илиев и Стоян Роянов-ЯЯ (алт саксофон, кларинет).
Следва пълния текст на интервюто:
Това ли е най-звездната Ви година, имайки предвид, че представихте на много места последната си книга „Натрупване на незнание“, издадохте сборник с избрани творби „Случаят живот или сънят на света“, имахте участия и четене със Стефан Цанев?
– Предлагам Ви да говорим не от мое име, а от името на стихотворенията, както го правят нашите политици, които говорят винаги от името на народа. Та вероятно тази е най-звездната година на поезията ми, защото повечето стихове са написани през нощите, под звездите. Тихо и тайно, както се вършат далаверите в родината.
Сборникът е събрал нощни стихове от всичките ми книги и вероятно ще разкаже много повече неща от мен самия. Защото аз съм, общо взето, скучен събеседник. И ако не са стиховете, сигурно мълчаливо щях да преминавам през годините си.
Наградата за 1 ноември кара ли Ви да се чувствате будител?
– Отъждествявам будителството с човешката съвест, почтеност и упорство. Щом имаме такъв празник, значи тия две понятия рядко се ползват по нашите земи. Ако попитате стиховете какво е съвест, те ще наскачат като малки пирати на кораба на истината, за да се преборят за първенство. Нали са дело на човека. Но се сещам за Соломоновата притча за двете майки – истинската и мнимата. Истинската оставя детето при другата, защото, ако продължават да го дърпат към себе си, ще го разкъсат. Трябва да спасим чувствата си, да не ги разкъсваме.
Прочети още: ЗА СЕБЕ СИ И ЗА ДРУГИТЕ
