Белетристиката на Любомир Котев вплита в себе си объркания “хронотоп”, както би се изразил големият Бахтин, на един невротизиран “герой на нашето време”, чийто житейски път е белязан от съмнения, непосилни амбиции и провинциално самодоволство. Но на „попрището жизнено в средата” Любомир Котев не просто продължи своите дългогодишни занимания в странната област, наричана от нас обикновено за благозвучност „българска народопсихология”. Неговите оригинални „приписки” към особеностите и метаморфозите на българския характер, темперамент и нрав, заредени с епатираща страст и провокативна стръв, хващат дълбоко съзнанието и мисълта, не те оставят равнодушен към коментарите на публициста. А фундаменталния „личен” прочит на текстовете на великани на перото като Иван Вазов, Алеко Константинов, Йордан Йовков, Чудомир, Захари Стоянов, направени с вдъхновение и страст от Любомир Котев, са изключително сериозен влог в закелевялото отдавна литературно поле на България, те са и своеобразен зов за осъзнаване, разтърсване, излизане от тинята на безродието, нихилизма, безнадеждността…
Фундаментът, несъмнения успех и своеобразен връх на Любомир Котев в неговите дългогодишни и страстни народопсихологически проучвания е мащабното тритомно проучване, неговите „Записки върху Записките“ на най-вълнуващия български епос – „Записки по българските въстания“ от Захари Стоянов – „велик българин, безспорен национален герой и изключителен писател“ по думите на Любомир Котев.
Чрез този вдъхновен и новаторски прочит на една повече от вековна литературно-историческа традиция Любомир Котев успява да представи в цялото великолепие неговата колосална личност на революционер, първостроител и държавник на нова България, този, за когото патриархът на нашата литература Вазов казваше: „Този исторически овчар с една дума убиваше една репутация, а с едно изречение една партия“. А Симеон Радев остроумно го определя като „единственият в света, който е унищожил държава с вестник“. Защото Захари Стоянов е не само изключителен журналист и интуитивно гениален писател, но и смел българин с невероятен характер.
Захари е изключително сложна, противоречива и темпераментна личност, чиито мащаби надхвърлят познатите ни клишета за поведение, характер, стил, страстна защита в името на възхода на Отечеството и благоденствието на народа. Той наистина е различен, неординерен политик, едновременно активен участник в котерийните политически борби, но и наблюдаващ ги отстрани с мъдро-ироничен философски скепсис, зареден с хуманизма на големия творец. Любомир Котев справедливо забелязва, че като държавник и съратник на Стефан Стамболов Захари Стоянов е натоварен с трагична вина по аналогия с алчността, сребролюбието и грабителската страст на доскорошния съратник на Ботев, но Захарий никога не е бил тиранин и страстен любител на келепира. Не само че не е бил тиранин, но е тиранофоб, което е забелязал дори самият Фердинанд.
Ако говорим, че „Записки по българските въстания“ са роман, твърди убедено Любомир Котев, то този роман не е нито исторически, нито буржоазен (по определението на Панко Анчев), нито политически, не е и автобиографичен, не е и приключенски, въпреки мерака на автора си, а е раблезиански, за което той дори не подозира…
И заключава: „Тази многопластова и полифонична творба едва ли е образец, еталон за жанра. Романът на Захарий е романът на един изумителен живот, изумително разказан, фриволно, непредубедено, артистично.“
Нека си припомним и думите на самият Захарий: „Не се ръководих от никакви авторитети и правила: святата истина ми бе знамето“.
Едно от най-големите достойнства на „Записки върху записките“ от Любомир Котев е фокусирането на анализа върху скритите пластове и необичайния поглед върху гротесковата несъразмерност на българската душа, разпъната върху трагичния екран на робската действителност, така, както ги отразява и самия летописец. Не случайно и неговите разсъждения са определени от самия автор като екстатична, фриволна, разпиляна импровизация, която е в някаква мяра аналитична, но няма претенцията да постига сериозния, задълбочен литературнокритически анализ“. Всъщност, не приемам само последната част на тази автохарактеристика, защото книгата наистина е „своеобразен пъзел, постигнат от играта на въображението, който се родее някак с оригинала“. Раблезиански роман или очарователно и страстно написани мемоари, „Записките…“ са различна книга, недостигнати и до днес по своята художествена и документална стойност, те не са „нито елементарна фактология, не са и конвенционален литературен текст“, по думите на самия Любомир Котев. Съгласен съм и с твърдението на ямболския народопсихолог, че „големият грях би било не да се сведе този забележителен паметник до чисто художествено произведение, големият грях е да се обяви за мемоар, който е схващан като полулитература“.
Точни, вдъхновено-емоционални и дълбоко аналитични са редовете, в които е проследен измисления или реалния живот на революционера, неговото израстване от овчар и абаджийски чирак до осъзнат бунтовник, готов за саможертва пред олтара на Отечеството.
В тази магьоснически композирана книга е постигнато монолитно съвършенство от един самороден талант и роден ваятел на словото, създадена е една великолепна публицистика, която грабва читателя за гърлото, предизвиква силни и контрастни чувства, настройва с епичен размах задрямалото ни патриотично чувство за принадлежност към родината.
Нека оставим настрана дълбокомъдрените доводи дали тази уникална книга за българското битие от средата на 19 век е документален роман или са художествени мемоари. Любомир Котев определя с точна мяра, че Захари Стоянов нито е кабинетен учен, нито е проповедник, а си остава един самороден и изключителен художник и майстор на словото, описващ нашия български свят от натура, с много любов, разбиране, мъдрост и лукаво любопитство, но не натуралистично, а с едно невероятно, карнавално чувство за хумор.
И нещо много важно искам да подчертая – дори и в най-тежките мигове от своя страдалчески живот, изпълнен с драматични превратности и съдбовни изпитания на прага на живота и смъртта, Захари Стоянов не губи никога това свое чувство за хумор, своята ведра усмивка, той успява винаги да пробие с лъчите на този жизнерадостен и човеколюбив хумор мрачната атмосфера около себе си, да превърне грозната и често отблъскваща действителност във весела гротеска.
Ще се спра на някои по-съществени детайли от третата част на това изследване на Любомир Котев, озаглавено „Затвори“ или българщината“, които бележат мъченическия и същевременно величав път на Захари Стоянов по турските зандани в Троян, Ловеч, Севлиево, Търново, Елена, Сливен, Ени Заара, Пловдив. И нека цитираме думите на Тодор Ташев, един от най-задълбочените изследователи и познавачи на биографията на Захари Стоянов, който твърди на пръв поглед парадоксално: „В турски затвор Захарий Стоянов никога не е попадал. Заловили са някой си Джендо или Джендаки, циганин от Медвен, чобанин от Добруджа, който по време на въстанието се объркал и вместо по царския друм хукнал през Троянския балкан за … своето село“.
Основателни и верни са наблюденията на Любомир Котев, когато твърди, че Захарий Стоянов е физиономичен белетрист, а не безличен мемоарист, той е романист, докато описва от трето лице потресаващата одисея на своя романов двойник Джендо из затворите, а неговата гледна точка се предоставя от спецификата на самия жанр. Това е специфичен хронотоп, едновременно театрален и карнавален, някаква бурлеска, някаква бутафорна игра, в която сцените се менят с калейдоскопична бързина. Защото, както отбелязва литературният изследовател, „драмата, трагедията или трагикомедията, превърнали се в мелодрама, вече е водевил, след като героят е дочакал щастливия си миг.“
Разнищвайки карнавалното разточителство, грандиозните пропадания на страстите от върховете до низините на емоционалната експресия, Любомир Котев търси успешно корените на един своеобразен „магически реализъм“, на един „модерен реализъм“ по думите на Светлозар Игов, за да стигне до на пръв поглед парадоксалното твърдение, че медвенският овчар всъщност е рафиниран интелектуалец, разбивайки с множество факти натрапваното грешно твърдение за „неукото овчарче“. Защото тъкмо медвенският овчар има мъжеството в мигове на екзистенциални изпитания и нечовешки страдания на прага на живота и смъртта да прояви „епическо снизхождение да се любува естетически на своите мъчители“. А това е подвластно само на един изключително силен дух…
Геният на Захари избликва като гейзер от всяка страница, когато създава своето мащабно епично платно, той е едновременно и художник наивист, но и вещ познавач на страстите и паденията български, всички участници в този трагикомичен и величав спектакъл на бунта и след това погрома са „разтърсващи, незабравими, потресающи, но и карнавално оцветени“.
Българският Тукидит знае, че детството е блажено, защото е неосъзнато, а юношеството безгрижно, защото е неузряло. Тази книга е едно безкрайно пътуване през българското пространство и време, от величавия ентусиазъм, от вековната злоба на роба, през кървавата сватба на бунта и въстанието до величавия епилог на безпримерния героизъм и унизителното падение на духа след погрома.
Солидарен съм с извода на Любомир Котев, че в „Записки по българските въстания“ щастливо се срещат талантът и истината. Защото Априлското въстание е колосален сблъсък, върховна колизия, която отеква съдбоносно не само в душите на въстаналите българи, но и на самите турци, тя разбърква из основи доскорошното мирно битие. И тази вълшебна най-българска книга е едновременно и своеобразен раблезиански роман, и антироман, и антимемоар в класическия смисъл на определението, защото нейните мащаби и размах излизат извън обичайните рамки на художественото пространство. Тя е нашата „иронична енциклопедия“, увличаща, разтърсваща, която с помощта тъкмо на ироничното отстранение като литературен похват превръща и най-страшните и ужасяващи моменти от нашата история често и в театрална игра, и във фарс или бурлеска. И Захари Стоянов е голям български писател тъкмо заради неподражаемото си умение да разголи своята душа безмилостно, безкомпромисно, който дори в мигове на най-страшни и унизителни изпитания успява да се надсмее над собственото си морално падение като персонаж в своята книга. Ако е падение величественият му жест, допълва Любомир Котев.
Тръгвайки нестандартно към магията на „Записките…“, изследвайки как тя разбива познатите модели със своята неочаквана композиция, със своята непонятна естетика, в която „щастливо съжителстват документът и художественият текст, Любомир Котев закономерно отбелязва, че ако „еклектиката другаде е недостатък, тук е предимство“. „Записките“, казва той, са „учебник по българщина, защото авторът им нищо не скрива или преиначава. Автентични и описани с великолепна образност са страстите български в българската Библия, но са потресаващи и обстоятелствата как „бързо пламва и гасне въодушевлението ни, за да се възроди робската психика и нарочното ни хитруване да ни отведе при нравственото падение…“ Захари Стоянов не теоретизира, а изобразява и затова, по думите на Любомир Котев, „обхваща националния характер многостранно и в дълбочина, заради това регистрира мутациите на българската душевност тъй, както съвестният инак изследовател не може“. И анализът, лишен от идеологически и патриотарски напластявания, води до недвусмислени изводи – чорбаджийските синове са идеолозите на националната революция, а занаятчийските чеда са народните водители…“
Вдъхновен мистификатор, самопровъзгласил се сам за неук овчар, всъщност Захари наистина е перфиден ерудит и лукав интелектуалец, по-скоро романист, а не мемоарист, който прави своите неповторими внушения, описвайки „непревзето, но артистично живота си“. Тук, чрез своята епопея, според Любомир Котев, Захари Стоянов създава „неподражаемо и чак непостижимо творение на забавляващ се артист, който модифицира, омаломощава, премелва литературата на факта сякаш неволно, без да ще, докато пише романа на своя живот…“
Чудото на „Записките…“ е, че „се превръщат в големия национален епос и енциклопедия на националния характер не като следват конвенционалния модел, било на мемоара, било на романа, а като го разбиват“. И някак уж неусетно „непретенциозният летописец на въстанието, ако изобщо го е имало, израства до претенциозния създател на „Романа на Захарий“. Любомир Котев и тук намира точния образ на своята литературно-критическа мисъл, когато ни внушава, че великият български апостол „съвсем съзнателно или интиутивно, буди българската свяст на всяка страница, опазва българщината, увенчава подвига дори когато е печален, когато е народна трагедия, а не въодушевляващ порив…“
В заключение искам да цитирам точните обобщителни думи на Любомир Котев: „Захарий Стоянов избира творческата интерпретация на историята пред педантичното отразяване на случващото се, художник е, а не мемоарист, защото иска да укроти, озапти, затули възрожденския си патос, иска да смекчи гнева си, унищожителната си самокритичност, защото се стреми да постигне себенамирането ни чрез иронията, но си остава самовглъбен и безкомпромисен…“
Всъщност гениалният автор на „Записките“, пазейки се от зли думи и бабаитско перчене, бягайки от помпозния героизъм и себеизхвърляне, просто ни призова чрез огненото си слово да постигнем своя личен катарзис пред олтара на българското време…
ДИМИТЪР БЕЧЕВ
