Новата книга ” Кафенето на Хадърчалията” е отправена към следващите поколения, като един завет да се помни българската история. Да се учат как не погива българският дух. През Възраждането народът ни е бил под двойно робство – под гръцка църква и турска държава. Но пък много видни личности около султана са били все българи. Основен двигател да се създаде първото българско училище и първата българска църква по това време са били дядото и бащата на Петър Дънов – Атанас Георгиев и Константин Дъновски. През 1847 година отварят училище в село Николаевка, област Варна, в което се учи на български в къщата на Атанас Георгиев. Пръв учител е Константин Дъновски. През 1848 година отваря врати новопостроена сграда от две стаи – едната за училище, другата за църква в село Николаевка, където се служи на църковнославянски език и се учи българско четмо и писмо. На 3 април 1860 година Иларион Макариополски в църквата ” Свети Стефан” в Цариград по време на служба се самообявява за духовен глава на българския народ. За района на Бургас през 1867 година поп Георги Стоянов Джелебов започва своята апостолска дейност, въпреки, че е имал семейство с осем деца, дарява къщата си за църква. Заедно с Петко Георгиев Попов организират първата църковна служба на славянски през 1869 година. През същата година било открито и българско училище, като за даскал бил условен Боян (Стилиян) Керемедчиев от Ямбол. Опитите да бъде унищожено българското самосъзнание довеждат до апостолската възрожденска дейност на българите. Хората от епохата на Възраждането са смятали, че духовното ни освобождение трябва да предшества политическото, затова са били отдадени на апостолската дейност. Много интересен факт е, че повечето значими събития в историята на България се случват по Великден. В книгата има и други интересни факти от нашата история.
ОТКЪС:
„ …— Константин Дъновски е роден в село Устово, в
родопския край. Имал буден дух, чист, непокварен. Пър-
воначалното си образование завършил в родното си село
при светогорски монах, който оказал голямо влияние
върху него, както и майка му, която съзнателно го на-
сочвала към духовен живот и мистично себевглъбяване.
Отправил се по-късно за Пловдив, където учил в гръцко
училище. Преместил се в Татар Пазарджик, за да продъл-
жи учението си при известния по това време български
просветител даскал Никифор Константинов. Там овла-
дял писмено и говоримо гръцки език и черковно пеене.
От 15-годишна възраст станал учител в съседното село
на Устово – Горно Райково. На следващата година се
преместил в Устово. Още много млад бил уважаван от
своите съселяни, проявявал неутолимо желание да чете и
изучава Светото писание. Нерядко давал умни съвети и
спасявал със своята далновидност хора от селото, подго-
нени от турската власт. При него често гостували бълга-
ри, които се учели на четмо и писмо. Той вдъхновено им
разказвал за славното минало, за царете, за Солунските
братя. Четял им Евангелието, учил ги на добродетели,
на християнска вяра и родолюбие. Духовните хора имат
силна връзка с музиката. Както чародееца Орфей, който
по същите дебри укротявал с мелодиите си зверовете и
разговарял с птиците, Константин вдъхновено пеел цър-
ковните песнопения. „Не забравяйте ни род, ни своето
слово българско, не изоставяйте вярата Христова, за да
не бъдат дните ви пусти и горчиви, дорде сте на земята.“
Така завършвали неговите уроци. Имал неприятности,
защото се стремял да преподава не само на гръцки, но и
на църковнославянски.
След среща с вуйчо си, бакърджията Йоргаки Заби-
лев, установил се във Варна, заминал с него за морския
град. Пролетните капчуци по това време звънели по ба-
кърените котли. Юрнал се топлият вятър над планини и
поляни. Вековните смърчове и елите по земята българска
се усмихвали, сякаш предусещали новото възраждане на
българския дух. Спретнат с бозави потури, с калпак от
овча кожа и облечен в шаечна салтамарка, младежът се
клатушкал на козешките дисаги на малкия конски кер-
ван. Спирали по ханчета, преспивали в приемници и пак
тръгвали. През целия път вуйчо му повтарял, че теглото
на народа навсякъде е едно и също и че в морския град
има голяма потреба за даскали и свещеници.
Пролетта пробуждала Балкана. Зеленеел букакът,
теменужките и кукурякът разтваряли своите цветове.
Водите радостно зашумели, а вятърът люлеел перчема
на гората. Природата усещала събуждането на души-
те. Крайморският град се видял на Константин много
бял – сякаш светел между ведрото синьо небе и изум-
рудената морска шир. По това време Варна предста-
влявала разнородна смесица от култури и национал-
ности. Там живеели турци, гърци, арменци, гагаузи и
българи. Българското население било най-малобройно
и представлявало най-ниската прослойка – ратаи и слу-
ги. Името българин почти не се чувало, националният
въпрос не се е поставял. Гръцкото възраждане оказ-
вало своето влияние и било причината за по-късното
пробуждане на българския дух. Младежът бил помощ-
ник на вуйчо си, но участвал като доброволен певец
при свещенослужението в гръцката църква „Света
Богородица“. Поради хубавия си глас и пеене бил по-
канен от владиката Порфирий на служби и спечелил
неговото благоволение. Все по-често Константин се
появявал в митрополския храм и успешно четял и пеел
на клира. През 1847 година се срещнал с чорбаджи
Атанас Георгиев – заможен, предприемчив и патрио-
тично настроен българин, който забелязал талантите
на младия Дъновски и го привлякъл към проекта си за
откриване на българско училище в село Хадърча. Кон-
стантин Дъновски приел и станал първият български
учител във Варненска област…“
„ Кафенето на Хадърчалията“
Катя Вангелова
