Книгата „Под погледа на голямата птица“ е номинирана за Международната награда „Букър“ за 2025 г.
Големият победител ще бъде обявен на церемония в Tate Modern, Лондон на 20 май.
Кратък списък
On the Calculation of Volume I от Солвей Бале, преводач: Барбара Дж. Хавеланд
Small Boat от Венсан Делекроа, преводач: Хелън Стивънсън
Under the Eye of the Big Bird от Хироми Каваками, преводач: Аса Йонеда
Perfection от Винченцо Латронико, преводач: Софи Хюз
Heart Lamp от Бану Муштак, преводач: Дийпа Бхасти
A Leopard-Skin Hat от Ан Сер, преводач: Марк Хътчинсън
Прочетете откъс от началната глава на книгата „Под погледа на голямата птица“ от Хироми Каваками, преводач: Аса Йонеда- тук:
“Хайде да отидем на бани днес, каза госпожица Икуко, така че всички се приготвихме. Облечени в бели марлени роби, хванахме децата за ръце, образувахме редица и вървяхме около пет минути до реката, по каменната пътека. Някои от камъните липсваха там, където се бяха разхлабили. Напред госпожица Чиаки спираше от време на време на тези празни места, клякайки, за да събере разпръснатите по земята парчета в дланта си.
„Можеше да е много по-лошо“, каза успокояващо госпожица Икуко. Госпожица Чиаки кимна. „Права си. Имаме късмет тук.“
Госпожица Чиаки събра робата си около себе си и продължи да върви, малко по-бързо сега. Можехме да чуем реката и да видим парата, издигаща се през дърветата. Това беше естествено място за къпане.
Потопихме се във водата и стоплихме телата си. Гърдите и бледите ни кореми се виждаха през робите. Една от нас си накисна краката, докато друга се потопи чак до врата. Леко се изчервихме и скоро започнахме да се потим.
Децата стояха заедно, плискайки се в плитчината на известно разстояние от нас. Гласовете им се носеха по повърхността на водата, докато играеха.
По-надолу едно животно плуваше към другия бряг. Госпожица Чиаки леко се прокашля. Една от нас попита: „Време ли е да тръгваме?“ Все още с дрехите си, излязохме от басейна и се върнахме, разливайки капки вода. След като шествието ни за вкъщи премина, паветата блестяха влажно известно време, като след гигантска змия.
Омъжих се преди пет години.
Съпругът ми е висок и едро сложен. Аз съм висока за жена, но когато ме прегърне, се чувствам сякаш съм спретнато увита в дебел плат, което е много приятно.
Съпругът ми пътува до фабрика в края на града. Всеки регион има подобна фабрика, но чух слух, че тази е с особено висок стандарт.
Госпожица Икуко се смее и казва „не“. „Всички са еднакви. Технологията е идентична, все пак.“
Но дори ако технологията и начина на работа са едни и същи, не би ли могло качеството на произведеното да се различава в зависимост от уменията на работещите във фабриката? Казах го на съпруга си веднъж и той кимна, изглеждайки доволен.
Няколко пъти седмично мисля колко много обичам съпруга си. Когато забележа тези чувства, които изпитвам към него, това ме кара да се чувствам облекчена, а също и малко неспокойна.
Докато съпругът ми е на работа, аз отглеждам деца.
Децата са пълни с енергия. Госпожица Икуко напоследък все по-често споменава как ѝ е трудно да се справи. Преди тя беше първата, която се включваше в игрите им.
Водим ги да играят в големия парк насред града.
Произходът на децата е рандомизиран. Някои произлизат от крави; други от китове или зайци.
Този парк има фонтан и ромолещ поток, катерушка, пясъчник и малка въртележка. Децата се допускат на въртележката, след като влязат в детската градина. Така че през пролетта, когато за първи път тръгнат на детска градина, те се втурват да се качат на дървените коне и да покажат как се возят наоколо. Скоро обаче им омръзва и се връщат към играта на къщичка, гоненица и ритник.
Служителят на въртележката е възрастен мъж. Веднъж ми каза, че живее някъде в северната част на града.
До есента почти няма деца, които да се возят на въртележката. Служителят седи безмълвно до тихата платформа. От време на време някое дете решава да скочи на дървено конче и тогава служителят дърпа един вид голям лост, монтиран до платформата. Бавно платформата започва да се върти. Свири тенекиена музика. След точно осем завъртания платформата спира. Разочаровано, детето слиза от коня и без да поглежда назад, хуква към пясъчникa.
Госпожица Чиаки е била омъжена три пъти. Първият ѝ съпруг починал две години след като се оженили, а следващият бл с нея седем години, но след това също се разболял и починал.
Тя регистрира брака си с настоящия си съпруг миналата година.
„Защо си прави труда да го прави официално?“, казва ми госпожица Икуко зад гърба на госпожица Чиаки, но мисля, че разбирам.
Разбира се, регистрирането на брака не променя нищо. Така или иначе, двамата живеете заедно и тихо остарявате.
„Може би тя иска да има нещо, с което да отбележи времето, което прекарват заедно“, казвам аз.
Госпожица Икуко се смее и гледа накриво. „Предполагам, че да.“
Със съпруга ми регистрирахме партньорството си, въпреки че в началото той не беше склонен.
„Изглежда, че може да съм тук за кратко“, каза той. „А аз? Не мисли, че ще живея много дълго?“, казах аз.
Той сви рамене. „Не знаем, нали? Никой не може да знае това.“
Това е четвъртият брак на съпруга ми и вторият за мене. Другите му съпруги, както и предишният ми съпруг, са починали. За разлика от мен, съпругът ми пази сувенирите на жените си. Държи всяко нещо от тях в собствена малка кутия, спретнато подплатена с памук.
Понякога се опитвам да си спомня всички деца, които съм отгледала досега. Пито, Пута, Мита, Йота… Дори като преброя само децата, чиито имена мога да си спомня, са петнадесет. Ако включа и тези, които съм забравила, броят им лесно трябва да е над петдесет.
Децата растат бързо. Рядко се случва на едно дете да му трябват две или три години, за да стане готово за детска градина, а най-бързите могат да бъдат готови за три месеца.
След като влязат в детска градина, работата ми е почти свършена. Ако сега срещна някое от тези петнадесет деца, чиито имена помня, но които всички са пораснали и са си тръгнали, не знам дали бих ги разпознала веднага.
Наскоро ме посети някой, който сигурно някога е бил едно от тези деца.
„Здравей, мамо?“, подаде ми стръкче цветя. Те бяха малки бели цветя, които растат на хълмче близо до фабриката. „Набрах ги за теб“, каза той срамежливо.
Поколебах се, опитвайки се да си спомня името му.
„Таку“
„Да.“
Той не беше сред първите десет, но със сигурност беше сред първите двайсет или около това деца.
„Колко си висок!“
Инстинктивно протегнах ръка и хванах ръцете му, а той нежно ме стисна.
„Ще се женя.“
„Ами!“
„Кога бях твое дете?“
„Знаеш, че не мога да ти кажа това. Точно както не би трябвало да идваш тук.“
Огледах се дискретно, но нямаше никой, който да ни смъмри. Не бях виждала госпожица Икуко днес. Обгърнах торса му с ръце и го прегърнах здраво. Това дете, което бях отгледала – усещах дишането на твърдия, топъл мускул.
„Честито“, прошепнах.
Таку се усмихна сладко и наведе глава. Прегръщайки ме в отговор, каза: „Много се радвам, че дойдох.“
След това си тръгна, поглеждайки през рамо, сякаш съжаляваше, че си тръгва.
„Добре ли вървят нещата във фабриката?“, попитах съпруга си.
Той сви рамене по начин, който може да се приеме или като „ъ-хъ“, или като „не-ъ“.
Казват, че фабриката в този регион е построена преди около сто години. Фабриките в другите региони са на приблизително същата възраст. Първата е построена преди няколкостотин години, но тази вече не съществува. Също така, по това време е имало единица наречена държава, която се е състояла от множество региони, и тази държава се е казвала Япония. И освен Япония, е имало безброй други държави, всяка от които е имала име. Научих всичко това от съпруга си, който обича да чете стари документи.
„Какъв бил животът тогава?“, питам го.
Той поклаща глава. „Не знаем. Никъде не е записано. Предполагам, че това е нещо, което не би трябвало да знаем. Има много неща на този свят, които не би трябвало да знаем.“
Госпожица Икуко веднъж ме дръпна настрана и каза: „Малко си любопитна. Това е добре, разбира се. Хората трябва да имат жажда за знания. Животът е кратък, все пак.
Фабриката произвежда храна, а също и деца.
Произходът на децата е рандомизиран. Някои са получени от крави; други от китове или зайци.
„Защо не правят деца, получени от хора?“
„Мисля, че трябва да са направени малък брой“, казва съпругът ми. „Но стволовите клетки, получени от хора, са крехки.“
„Наистина ли?“
„По някаква причина клетките, събрани от хора, получени от хора, са много по-склонни да мутират. Нямаме голям късмет да ги използваме за създаване на деца.“
„Наистина ли.“
Никой от нас не може да знае от какво животно произхожда. Дали хората тогава също са живели в свят с толкова много неща, които не са могли да знаят? Чудя се.
„Ще ми покажеш ли сувенирите от съпругите си?“, питам аз.
“Разбира се”, казва съпругът ми и изважда кутиите.
Аса Йонеда Хироми Каваками
