В една малка страна, в едно малко градче живеели много бедни хора. Те били красиви, умни и трудолюбиви, работели от сутрин до вечер, но едва свързвали двата края. Постепенно хората се озлобили един към друг, започнали да се карат помежду си, да си завиждат, но от това не им ставало по-добре. Децата ги гледали и недоумявали какво става с родителите им.
„Навярно са полудели“ – накрая решавали те, но пак не били много сигурни. „Нали и Ринката е луда, ама тя е добричка и все се усмихва“.
Истинското име на Ринката е Ирина. Когато била малка, не можела да изговаря ясно името си и на въпроса „Как се казва“ тя отговаряла: „Ринка“. Ринка беше вече 12-годишна, сираче. Порасна при баба си, вършеше всякаква работа – и домакинска, и на полето. Сякаш никога не се уморяваше. И все мълчеше и се усмихваше. Затова я мислеха за луда.
Всеки ден Ринка ходеше до един изоставен параклис, който се намираше на два-три километра северно от градчето. Беше доста далече, хората нямаха време да се грижат за него, а и нехаеха, и постепенно параклисът започна да се руши, а каменистата пътека до него обрасна с мъхове. Само Ринка ходеше там. Всеки ден я виждаха да се препъва по камъните нагоре. В ръце носеше розова лейка, пълна с вода. Никой не се замисляше за това, всички го свързваха с лудостта ѝ.
А Ринка беше радостна, защото до параклиса между камъните беше пораснало малко храстче. То беше слабичко и изкривено, но беше живо. За него момичето носеше вода, поливаше го и му говореше най-нежни думи. Храстчето сякаш я разбираше и тънките му клонки потрепваха, като че ли ѝ казваха: „Благодаря“. Никой не смущаваше миговете щастие на тези две самотни души.
Така си минаваха дните в малкото градче и сякаш никога нищо ново нямаше да се случи.
Но един ден в небето се появи нещо необичайно. В далечината не се виждаше ясно какво е, но беше много красиво.
Първа го видя Ринка. Тя пак беше при своето храстче, говореше му мили думи и се чудеше кога ще пусне първия лист, кога ще цъфне, какво е… След малко момичето долови приглушено боботене.
В небето към нея се носеше едно странно нещо, което приличаше на балон, но не съвсем. Беше продълговато и синьо и много красиво. Под него се виждаше нещо като огромен жълт кош – сякаш парче от слънцето. В коша на надуваем дюшек лежеше един мъж, около петдесетгодишен, с големи мустаци и тъмни очила. Мъжът слушаше музика, отпиваше леден сок и се усмихваше. Когато минаваше над Ринка, ѝ подвикна весело и ѝ подхвърли няколко шарени бонбона.
– Изяж ги! Те сбъдват мечтите – чудакът махна с ръка и яркият му цепелин се отдалечи към градчето.
Ринка все още стоеше с отворена уста и гледаше в небето. Когато се окопити, реши да хапне червения бонбон. Той беше леко кисел, но много вкусен – „като вишна“, помисли си Ринка. А какво беше учудването ѝ, когато отново погледна своето храстче! На две-три клонки потрепваха нежни зелени листенца, а между тях свенливо надничаха малки червени плодчета.
– Я, ти си била вишна! Здравей! – Ринка даже се просълзи. – Вълшебник, вълшебник… – неспирно си шепнеше тя. – Знаех си! Вишна, вишничка! Благодаря, господине!
Този ден Ринка се върна в града надвечер. По улиците тук-там се виждаха шарени бонбони – като тези, които ѝ беше подхвърлил странният човек, но хората боязливо ги заобикаляха и никой не се навеждаше да ги вземе. Ако някое дете посегнеше, майка му го смъмряше и го дърпаше да върви по-бързо.
По-смелите, които си бяха хапнали, разправяха, че тези бонбони били вълшебни – с всеки изяден бонбон се сбъдвала по една мечта. Един спечелил от лотария, на друг му се родили близнаци, трети получил награда от конкурс. Хората били радостни, доволни и добри, усмихнати и замечтани, а е известно, че само добрите хора мечтаят.
Ринка се усмихна и взе един син бонбон – за баба ѝ, която е болна. „Тя ще оздравее“ – Ринка знаеше това със сърцето си.
Щастието е на пътя ни, но понякога е скрито в бонбонена хартийка. Трябва само да се осмелим да го вземем. Но човек не винаги е готов да бъде щастлив.
Чудният ден завърши. Денят, в който мечтите се сбъднаха.
