РОМ…
Седя в тишината. Сам.
Посягам към чашата позната.
Любимия ми ром е там,
но вече няма вкус.
Вкусът изчезна.
Изпари се тихо във нощта.
Остана само споменът за него,
Досушт на този за любимата жена…
Обгърнат в нежност…
Болката ме стяга.
Ръка протягам пак към чаша без душа.
Но не е същото, вкусът го няма.
Отиде си вкусът ми с любовта…
СЛЕД ЛЯТОТО
Лятото свършва….а беше горещо.
Оставя в мен празнота.
С лъчите на слънцето отива си нещо,
което жадувам. За което не спя.
Отива си с него и спомен специален,
останал на плажа, в нощта…
Онази любов, изживявана само,
за да докаже че още върти се света…
Отива си в мен и онази надежда,
закотвена в морския бриз,
след която откриваш, че животът е нежност,
после губиш я… Бил си кратък каприз.
И животът минава. Минава самотен
като пожълтяло от есен листо.
Подмята те, духа те, а после оставаш
паднал тежко, сломен, но копнеещ любов…
САМОТА..
Губя те и не знам защо.
Не знам къде изчезна нежността.
Защо като художника пред празното платно
стоя и търся в спомените любовта…
Истина ли беше всичко между нас?
Или поредната в живота ми измама?
Защо надявам се да чуя твоя глас,
а после сещам се за болката голяма…
Не исках да те нараня.
Опитах се да ти покажа обичта си…
Но вместо да успея да ти я даря
изгубих теб, изгубих любовта си…
Обичам те, макар и вече сам.
За мен оставаш спомен скъп в сърцето.
Обичам те и ще остана сам.
С надеждата, че съществуваш нейде под небето…
МУЗА
Поет съм. Пиша стиховете на душата
която мъчи се да диша вътре в мен.
Дали успява? Мъчи се горката,
останала самотна ден след ден.
Писател съм. Разказвам за сърцето,
което стъпкал съм, за да съм аз.
Сърце, което беше устремено към небето,
но на парчета ще е чак до сетния си час.
Певец съм. Ще опитам да изпея
със глас прегракнал и без публика пред мен,
онази тъжна песен, пак за нея…
С надеждата, че ще я срещна някой ден.
Художник съм. И искам да рисувам.
Да я създам от слънчев лъч сега.
И търся спомен, като някой сън сънуван,
опитвам да си спомня любовта…
