С асансьор към небето
Емилиан Войновски
Кен Пески се вгледа в отражението си в бялата метална стена и си помисли: “Ние сме маймуни — доста разумни маймуни, които живеят върху гигантски камък, носещ се в нищото. Трябва да го караме по-спокойно…”
— …ме по-спокойно, Кен — каза професор Антъни Мендес. — Чуваш ли ме?
— Да, чувам те. — Той приглади скафандъра си. — Трябва да го карам по-спокойно. Знам.
Професор Антъни, загорял, с тъмноруса коса и мустаци, приличаше на моделите от броевете на списание Playgirl от осемдесетте години.
— Наложи се да се върна при Фуфа — каза професорът. — Разля нещо като катран, а нямаше с какво да го почисти. Трябваше да му помогна. — Той се засмя и поклати глава.
— Разбирам.
— Страх ли те е, Кен?
Кен погледна към стъкления покрив на коридора, чиято конструкция приличаше на гръден кош на динозавър.
— Астроасансьорът не се вижда оттук. Нито покритата с огледала тръба, по която се движи — каза професор Антъни и тръгна напред. — Идеята за Плочата беше гениална. На височината на новата стартова станция гравитацията дори не е намаляла с един процент. Тази инвестиция ще започне да носи печалба след много години. Гравитацията отслабва с разстоянието, но никога не се изключва.
Плочата висеше в небето. Погледната отдолу, приличаше на решетката на настолен вентилатор. За да бъдат обезкуражени любопитните местни жители, около нея бяха разположени изкуствени, грозни облаци, сякаш небето беше покрито с лепило. Излитайки от Плочата, астронавтите щяха да спестят тонове пари и да ускорят завладяването на Космоса.
— Както обикновено, времето е пари, а парите са време — каза Кен. — Един ден всички ще разберем какво крие Вселената.
Професор Антъни натисна силно химикалката и отметна нещо в списъка си. Опашката на селадоновата му хавайска риза се издуваше, сякаш я гали вятър.
— Взе ли телефона, Кен?
— Взех го.
— Ще бъдеш там седемдесет и две минути, като се движиш с постоянна, макар и сравнително висока скорост. През първите двадесет и седем минути ще можеш да разговаряш със семейството си.
— Да, знам.
Кен си припомни последния спомен за семейството си: майка му и дъщеря му на масата в трапезарията, и двете усмихнати насила, докато си лакираха ноктите в тъмнозелено. Под пръстите им имаше бамбукови подложки за чаши с бира.
— Там можеш да легнеш или да седнеш — каза професор Антъни. — Когато сигналът на телефона ти отслабне, ти препоръчвам да погледаш Земята през пода. Това ще ти помогне да запазиш спокойствие. Вероятно го знаеш, но моя работа е да ти го напомня.
— Хубаво, професоре.
— Има достатъчно кислород за сто минути, така че не се тревожи. Само ако изпаднеш в паника, може да ти се стори, че въздухът свършва. Чуваш ли ме, Кен?
— Да, професоре.
— Първо асансьорът ще се придвижи странично до тръбата, върху която ще го поставят клещите. Все още имаме време, затова мога да ти покажа за какво служат бутоните.
— Няма нужда, про… Е, добре.
В края на коридора професор Антъни натисна с палец една плочка на стената. Асансьорът пристигна по релсите, засмука втулката на коридора и вратата се отвори със съскане. Вътрешността му не се различаваше особено. Освен стъкления под имаше и стъклена ивица на срещуположната стена.
— След петнайсетина минути външните стени ще започнат да пълнят резервоара с въздух, за да имаш най-чистия въздух за пътуването си.
— Добре.
— Сега си сложи шлема, Кен. За твое добро е. Не искаш да излетиш с ракета, докато те мъчи главоболие, нали? Освен това ще можем да общуваме.
Кен си сложи шлема. Професор Антъни се увери, че той прилепва плътно към яката на скафандъра, и го потупа по рамото.
— Професоре, знаете ли кое е най-хубавото, когато се отдалечаваме от Земята?
— Кажи ми.
— Да оставиш всички земни проблеми зад гърба си. Всички политически игри, които ни побъркват; целия глад и цялото зло, което хората си причиняват. От гледната точка на безкрайната Вселена всичко това изглежда толкова незначително. Казвам си: забавлявайте се, давейки се в проблемите си, хора, защото аз ще търся нови проблеми, по-умни проблеми — или места, където няма проблеми. Тази мисъл винаги ме успокоява.
— Добре е да го знам. Имаш ли някакви въпроси? Трябва да те изпратя след… — той погледна часовника си, който сякаш беше разтопен в китката му, — … точно три минути. Две минути, петдесет и девет секунди, петдесет и осем…
— Готов съм.
— Когато изгубиш връзка, сложи телефона си в онова чекмедже. — Той посочи сребриста плочка. — Приятелите ти ще се погрижат за теб на Плочата. На връщане ще трябва да се закопчаеш с колана, но приятелите ти горе ще ти напомнят. Добре, а сега е време да ти пожелая късмет.
Двамата удариха юмруците си.
— Да, дори всичко да е изчислено, без късмет няма да има успех — каза Кен.
Вратата на астроасансьора се затвори със съскане. Когато шлемът на Кен избръмча, той натисна бутона на яката си и каза:
— Да тръгваме.
— Започваме обратното броене до излитането.
Кен вдигна визьора, разкривайки лицето си, докато останалата част от главата му беше покрита, сякаш с качулка. Той седна и отговори на видеоповикването от съпругата си.
— Здравей, скъпи — каза тя. Плачеше, а в юмрука си стискаше салфетка. Зад нея висяха продълговатите дървени маски с усмихнати лица, които бяха купили по време на пътуването си до Южна Африка. — Как си?
— Добре съм… ооо… — Асансьорът потегли с леко придърпване. — Добре съм.
— Ако си спомням правилно, имаме двадесет и седем минути само за себе си.
— Да, а когато се върна, ще имаме много повече.
— Надявам се.
— Иска ми се да не се тревожиш за мен.
Въпреки че асансьорът бучеше като задръстена прахосмукачка, Кен чу как тя подсмръкна. Кен каза на жена си да се усмихне, опитвайки се да я убеди, че от мястото, на което се намира, тревата изглежда още по-зелена. Тя притисна салфетката към бузата си. От тази височина станцията изглеждаше като видеокарта, напръскана със сребро, а околността ѝ — като натрошени бисквити. Кен провери контролния панел, който показваше скоростта, височината и оставащото количество кислород, и каза на професора, че всичко е наред.
Но след още няколко минути пътуване асансьорът спря.
Кен се строполи на пода, а главата му се блъсна във вътрешността на шлема. Контролният панел полудя. Телефонът му избръмча странно.
— Добре ли си? — попита жена му с широко отворени очи. — Асансьорът спря ли? Не ми казвай, че е спрял.
— Добре съм.
Телефонът му отново издаде странно бръмчене.
— Телефонът ти вибрира ли? — попита той.
— Да — каза тя. — Имам страхотна новина…
— Изчакай секунда.
Той обърна телефона, за да не може тя да го вижда.
— Професоре, чувате ли ме?
— Всичко е замръзнало — каза професор Антъни. — Тук има федерални агенти. Наредиха ни да замразим всичко, всички операции. Знам, че е доста неразумно, но аз не отговарям за това! Опитваме се отново да те задвижим.
— Разбирам.
Той отново се обърна към телефона.
— Скъпа, там ли си?
Легна по гръб, а ръцете му трепереха.
— Да.
— Каква е страхотната новина?
— Намериха я.
— Какво?
— Намериха дъщеря ни.
“Не. Това е невъзможно!” — помисли си той, а после попита:
— Професоре, какво става долу?
— Боже Господи, тук долу е извършено убийство, в нашата станция. А аз съм единственият, който им казва, че ще има още трупове наоколо, ако не размразят операциите тук!
“Дъщеря ми,” — помисли си Кен. — “Как са могли да намерят дъщеря ми?”
Числото на контролния панел го побъркваше все повече. Той седна и зачака.
Туп, туп! Пръст — леко подут, с лакиран нокът — удари по стъклената ивица срещу вратата. Астроасансьорът засмукваше въздух, задържайки пръста. Гравитацията никога не се изключва.
— Мамка му! — Кен удари с юмрук по пода.
— Скъпи, успокой се — каза жена му. — След малко всичко ще се върне към нормалното.
— Кен, тук долу всичко е пълна каша — каза професорът. — Държат ни под контрол. Искат да… да си признаем за убийството на някаква млада жена, на някаква ужасна наркоманка!
“Защо се случи това?” — Кен се чудеше, гледайки подутия пръст и лакирания нокът. — “Земните проблеми не могат да достигнат могъщия Космос.”
Той си спомни какво беше казал на професор Антъни за търсенето на нови проблеми, по-умни проблеми или места, където няма проблеми.
“Скоро може да ми свърши кислородът,” — помисли си той. — “Трябва ли да си призная за убийството на дъщеря ми-наркоманката, която многократно е докарвала жена ми до ръба на срив? Какво значение има за жена ми дали ще умра в затвора или в Космоса? По дяволите земната гравитация, която може да издърпа проблемите дори от Космоса.”
Кен бързо се премести в срещуположния ъгъл на асансьора, докато жена му и професор Антъни едновременно му казваха нещо.
“Да умра в Космоса или на Земята?” — помисли си той. — “Ще ме отведе ли асансьорът към рая или към ада? Не, те ще ме измъкнат от цялата тази каша. Ще наема адвокати. Инвестирали са прекалено много в мен.”
Той се изправи. Краката му трепереха.
— Професоре, там ли сте?
— Тук съм. Нищо не се е променило.
— Аз я убих. Жената, която са намерили. Тя беше дъщеря ми.
Той се приближи до стената със стъклената ивица. Пръстът се разклати и отлетя. Слънчевата светлина го огря и Кен видя, че нокътят е лакиран в черно, а не в тъмнозелено. Черно — черно като Космоса.
Кен покри лицето си с длан, а сърцето му се сви.
— Кен, можеш ли да повториш? — попита професор Антъни. — Не те чухме.
Кен погледна телефона си и си помисли: “Нито жена ми.”
— Да — каза Кен, осъзнавайки, че не е единственият човек със земни проблеми. Той си спомни какво беше казал професор Антъни за връщането при един от работниците, за разлятото нещо като катран и за това, че нямал с какво да го избърше. — Фуфа я е убил — каза Кен. — Фуфа е убил онази жена.
Настъпи тишина.
След известно време астроасансьорът отново потегли, но на Кен Пески му оставаха само седем минути кислород. Той не беше сигурен колко време ще е необходимо, за да стигне до Космоса от мястото, на което се намираше астроасансьорът.
“Да ги помоля ли да ме върнат долу?” — помисли си той. — “Не. Бягството в Космоса е най-добрият ми шанс за спасение.”
“Спокойно, Кен “— каза си той. — “Просто го карай по-спокойно.”
Последната близалка на мистър Лангстоун
Емилиан Войновски
Близалката на мистър Лангстоун беше мъничка, зелена, с бели ивици. Той я държеше в празен, прозрачен буркан върху камината. Спомням си как я гледах, когато бях дете, и си спомням, че и мистър Лангстоун я гледаше — или, бих казал, я поглъщаше с очи.
Не можех да не мисля за нея, макар че беше очевидно, че това не е бонбон, който се раздава. И все пак това никога не ме спираше да го питам защо просто не я изяде.
— Не можете ли просто да я изядете, мистър Лангстоун?
Той повдигаше вежди, макар че винаги беше подготвен за подобни неудобни въпроси от едно момче като мен, което идваше у тях с няколко видеокасети, за да ги гледаме или да ги гледаме отново заедно.
— Не можете ли? — питах пак, тъй като той продължаваше да мълчи.
— Мога — казваше той, — но не съм сигурен дали това би било правилното нещо. Просто ще почакам.
— Ще чакате какво?
— Подходящия момент.
Усещахх, че този отговор се нуждае от малко повече обяснение.
Времето през онзи ден беше сурово. Валеше сняг, въпреки че вече беше март, и ние просто седяхме на дивана. Вместо да гледаме по телевизията как стадо динозаври се скита из някаква долина или да съзерцаваме танцуващия огън в камината — и двете неща биха били успокояващи — ние се взирахме в близалката, която беше доста смущаваща.
По-късно същия ден отново отидох при мистър Лангстоун.
— Занеси това на стареца. Сигурно вече умира от скука — беше казала майка ми.
Носех нова касета. Всички обичахме мистър Лангстоун и понякога дори се тревожехме, че страда от самота. Имах му доверие, сякаш беше мой дядо, а той ми имаше доверие, сякаш бях негов внук. Как да не се довери на дете, което споделя с него любимите му сладки — захарен памук в опаковка, нали?
Най-сетне мистър Лангстоун събра смелост да ми разкаже историята на близалката.
В началото имал трийсет такива близалки. Аз веднага ги свързах с нещо като календар — знаете, като онези, с които броите дните до Коледа — и се оказах прав. Но, както ми обясни мистър Лангстоун, този календар работел по различен начин: показвал колко дни остават от определен период от време, а не колко дни остават до очаквания момент.
Мистър Лангстоун обясни:
— Всеки път, когато изям близалка — извадена от този буркан, който съм намерил в един куфар, обиколил много места, — мога да прекарам един ден с любовта на живота си. А радостта тогава е толкова чиста, че сякаш излъчвам розова светлина. Буквално.
— Интересно — казах.
— Досега са изминали двайсет и девет дни, а последният, трийсетият ден, е тук. Точно тук. — Той посочи буркана.
— Аха — казах. — И защо…
— Това е последната.
Тогава си помислих, че мистър Лангстоун е търпелив човек. Не само можеше да изяде една близалка както подобава, но и изчакваше подходящия момент, за да го направи. Аз, например, дори не можех да оближа близалка два пъти, без да я изям, да не говорим, че обикновено поглъщах всяко сладко нещо веднага.
Онзи ден гледахме по телевизията експлозии и това щеше да е всичко, което да запомним, ако не беше близалката, която просто се разтопи в буркана върху камината.
На следващия ден майка ми каза, че е забелязала много коли: полицейски автомобили, линейки и други коли, в които човек не би искал да се вози. Аз не бях видял нито една от тях, но възрастните и децата забелязват различни неща. Затова си обясних случилото се с мисълта, че мистър Лангстоун е задрямал, и повече не се замислих за значението му.
Само попитах мама:
— Мамо, виждала ли си някаква розовееща светлина?
Настъпи тишина.
— Не знам. Виждала съм сини и червени светлини. Но розови? Защо розови?
Една пролет, след като открих парченца от буркана, залепнали за подметките на обувките, които се канех да изхвърля, превърнах старата барака в задния двор в скромна лаборатория.
С помощта на един комплект за домашни експерименти се опитвах да извлека химическата формула от стъклото. Но всичко беше напразно.
Дори и сега да можех да превръщам реките в шоколад, а снега — в глазура, не можех да изям нещо, което вече е било изядено или просто пропиляно.
Една сутрин започна да вали, а дъждът се превърна в близалки. Беше странна година за целия свят и аз не очаквах нищо да успее да ме изненада. Излязох навън бос, застанах в средата на моравата и се насладих на времето, сложил ръце на кръста си. Дъждът беше лек и продължи няколко минути. Щом спря, започнах да събирам близалките с гребло и да се чудя дали всичко е станало заради химическите ми експерименти или заради… мистър Лангстоун.
Събрах близалките в няколко торби, а после сложих шепа от тях в купа и седнах с нея на масата пред къщата си. Всички бяха без опаковки, с полепнали по тях стръкове трева, но това не ме интересуваше.
— Рей Лангстоун вкъщи ли е? — попита някакъв глас.
Примигнах. Пред мен стоеше жена с маска и куфар. От учтивост повдигнах купата, за да може да си вземе близалка, но това беше време, когато обичаят да държиш купа с бонбони у дома постепенно отмираше.
— Няма го — казах.
Жената си тръгна, а куфарът ѝ затрака по тротоара. Свих рамене и продължих да дъвча близалката.
Скоро след това, макар че вече се свечеряваше, един мъж дойде и седна на масата ми. Нито искаше близалки, нито носеше маска.
— Мистър Лангстоун! — извиках.
Той ми се усмихна, а аз му се усмихнах в отговор. После се засмяхме и смехът ни беше толкова чист.
— Как? — попитах.
В брадата на мистър Лангстоун имаше парченца захарен памук. Това бяха парченца от сладките, с които преди много години беше започнало взаимното ни доверие.
— Разбирам — казах. — Поне този път сте я изяли.
— Погрижи се да изядеш всички близалки, които имаш.
— Ще го направя.
— Тя идва ли?
Осъзнах, че е била тя, и кимнах. Щом мистър Лангстоун се затича към края на улицата, аз се изправих и присвих очи. В далечината видях розово сияние, което се излъчваше наоколо. Усмихнах се и седнах.
Сега вече две неща бяха сигурни: че те най-сетне са заедно и щастливи и че аз ще погълна не само всички близалки, но и цялата сладост, която животът е приготвил за мен.
Превод от английски Стана Апостолова
Думи за разказите
Разказът „С асансьор към небето“ е научнофантастична история, която използва футуристична технология, за да постави вечни въпроси за вината, отговорността, човешката природа и невъзможността човек да избяга от земните си проблеми. Така научнофантастичният сюжет се превръща в психологическа притча.
Повтарящата се мисъл, че гравитацията никога не се изключва, има символично значение. Гравитацията е образ на миналото.
Разказът не предлага лесен отговор дали Кен е убиец. Именно тази неопределеност засилва психологическото напрежение.
Основната идея е, че човек може да напусне Земята, но не може да напусне собствената си съвест.
„Последната близалка на мистър Лангстоун“ е приказен притчов разказ, но зад привидно простата история се крият теми като любовта, смъртта, паметта, самотата и надеждата.
Авторът е превърнал близалката в образ на времето, което човек получава като дар.
Детският поглед запазва мистерията , а старецът Лангстоун носи розово щастие и любов. Този дисбаланс като литературен похват помага на читателя да приеме живота като ценен и неповторим.
„Последната близалка на мистър Лангстоун“ е поетична и меланхолична притча за любовта, паметта и надеждата.
Силната страна на автора Емилиан Войновски е умението му да поставя големи философски въпроси в привидно обикновени ситуации и с главни герои неодушевени предмети – асансьор и близалка.
