„Пречупване“ е разказ от Кристиян Желязков, който е награден за един от конкурсите в които е участвал с първо място. Не присъства в сборника от разкази, но читателите на списанието ще се запознаят със стила на автора. И насоката на сборника.
П Р Е Ч У П В А Н Е
Асфалтът проблясваше от проливния дъжд, стичащ се като воал по предното стъкло. Часът превалваше две минути след полунощ. Огромни сенки се разливаха по пътя от мъждивите светлини на уличните лампи, a радиото увещаваше за влошаване в температурата, когато Росен протегна ръка, прекратявайки монолога на приповдигнатия метеролог. Приятния глас на Елвис го унасяше след поредния дълъг ден в кантората, затова продължи да настройва колелцето докато в един миг просто не потъна в тишината на купето. Фирмата за която полагаше грижи като младши юрист след завършването на образованието си, го бе издигнала до регионален мениджър едва преди две години. Несъмнено високия пост бе придружен от облаги, които щедро допринасяха за погасяването на кредита за закупеното жилище. Дори се сдоби с по-нова кола от реното, което зимно време хъркаше като стар пушач двоумейки се дали да запали. Подобни блага несъмнено обаче биваха придружени с крупна отговорност. Вместо две срещи дневно, сега провеждаше над шест Зуума с партньори и кореспондираше с управниците, звеното на които бе в Лондон чрез Уотсъп. Впрочем работата спореше докато през 2020 година по време на Ковид, го заставиха да освободи четирима от колегите си, при все че екипът се ограничаваше с девет работни места. Непосредствено след епидемията обстановката в непрофесионален аспект възвърна стария си неприветлив облик със свалянето на маските. Бавно като тромав червей всичко се влачеше по старому, а местата във компанията продължаваха да пустеят, удвоявайки работния му ден в компенсация на колегиалната липса. Така замислен Росен си даде сметка, че във всеки друг етап на живота би проклинал началниците си, но сега за него бе по-добре да е колкото е възможно по-дълго време далеч от дома. Обичаше жена си господ му бе свидетел, но всяка вечер когато хлътнеше в сумрачината на антрето го налягаше чувство на тъга. Крушките за разлика от преди месеци в холът оставаха неприветливо бледи. Пред вратата липсваха разпилени обувки, а онова звънко гласче посрещащо го с опънати за прегръдка ръце, като че ли беше спомен от някакъв друг живот. Липсваше му и храната. Онзи тъй присъщ за дома аромат, сбиращ семейството около кухненската масичка, където Ани и Тони обсъждаха деня си. Липсваше му! Нечии клаксон засвири и в огледалото за обратно виждане Росен забеляза, мигач на червен автомобил който бързо го подмина с вдигнат през стъклото среден пръст. Светофара светеше зелено. Не се подразни на доброжелателя. Подобно нещо изискваше енергия с която не разполагаше. Настъпи газта и се вкопчи отново в тишината и отмерения ропот на капки върху предницата на Фолцвагенът. Реши да се осведоми със съпругата си, ако имаше предпочитания за вечеря. Всъщност му липсваше гласа й. След инцидентът въпреки, че спяха един до друг, не се докосваха. Сякаш Анита бе потънала в свой собствен свят на бурни течения от които в лицето на Росен така и не желаеше да потърси спасителен пояс. Макар че не веднъж й бе казал, че е тук за нея, че иска да й помогне и иска заедно да преодолеят този тежък момент. Нямаше да забрави погледа който му бе отправила щом изрече тези думи. Почти съжали, когато го прониза с искрящите си от плач очи. Не му каза нищо. Просто се обърна и тръшна вратата към спалнята. Някога обичаше да прекарва време в детската градина където тичаха хлапета навред. Присъствието им придаваше на цялото й същество сияние, което я съпровождаше през седмицата. Заряд достатъчен за да подхрани семейството, грижите на синът си, желанията на своя съпруг, а когато едно от тези малки заряди изчезна – всичко пропадна. Тони обичаше да слуша ентусиазмът с който майка му говори. Самия той след училище често се отбиваше край детското отделение и играеше с невръстните калпазанковци. Веднъж бе казал на баща си, че край тях се чувства като закрилник, а малчуганите му се радваха като на баткото който никога са нямали.
Телефонът даде няколко свободни сигнала, но така и никой не вдигна. Вероятно бе си легнала помисли си Росен. Все пак минаваше дванадесет и десет. Потърка чело опитвайки се да озапти покаралите в съзнанието му мисли, но напорът им противоречеше на терзанието на ума. И ето, че поредния проблясък на фарове пред него проби черупката на мозъка, открехвайки ядката – проклетата екскурзия. Сякаш бе вчера госпожа Великова свика родителската среща за 5-ти В клас, с искане за разрешение от настойниците да се организира екскурзия към местност Побити камъни. Всеки родител се страхува за чедата си и се опитва да ги брани от опасности. Ани обаче беше категорична да пуснат Тони, когато Росен се двоумеше. „Все пак не можем да го държим в кувиоз до 20 годишна възраст“ бе се пошегувала и Росен омекна. Вероятно беше права, но той знаеше добре какъв е светът и как е устроен. Още по-малко, че макар детето им да бе на дванадесет до този миг никога не бе излизало извън града, да не става дума за преспиване.
Шумът на двигателя и мислите му, се гонеха като листа в буря. Помнеше обаждането сред нощите. Плачът от другата страна, гласът и трепетът от безсилие.
Жена му се събуди в леглото до него, а той пусна високоговорителя за да може да чуе. След сетните думи на преподавателката, викът произвел се от устата на Ани го остави за дълго време с полепнали в стената очи. Не можеше да мръдне, а тя викаше, плачеше и се заклеваше, че това е грешка, че с него всичко е наред. Че утре още сутринта ще го видят на автогарата, както предварително бе уговорено. Но това не се случи макар да беше станала рано, да беше приготвила закуска и да бе отишла да го посрещне в този тъй дъждовен ден. Росен си взе цяла седмица отпуск. Остана в къщи и го стягаше под лъжичката в миговете на стенание на своята съпруга докато я прегръщаше. Краят на синчето им бе дошло с черепната травма причинена от падането от някаква скала на която си играели с останалите деца. Изглежда бе изгубил равновесие. А в тази полепнала като чума депресия, Росен разпознаваше в очите на жена си вината. Но нещастието ходеше по хората. Въпросът беше как да прогонят този тягостен надвиснал облак на печал над къщата им. Щяха ли изобщо някога да успеят? Какво щеше да се случи, ако това време никога не дойдеше?
Пред фаровете на колата изведнъж се мярна фигура и Росен натисна педалът оставяйки дълъг спирачен път.
– Какво за бога – рече си той. Там на мостът пред него… На перилата бе застанал човек.
– Господине – викна той. – Господине не го правете! Метри по-нататък имаше автомобил. Капките се гонеха пред светлината на фаровете му. Росен направи няколко крачки към изкачилия се на рампата човек. Качулката му се килна от вятъра, сякаш онзи го погледна. Беше в тъмен разпуснат анцунг и торбест анурак повяван от вятъра.
– Изслушайте ме! Не го правете. Оставете ме да ви помогна!
Росен бавно се протегна и се хвана за парапета.
– Ще се приближа към вас, ако ми разрешите! Но моля ви, не скачайте!
Под кожата на ръката му се плъзгаше металната корозирала сплав. Стъпка по стъпка цялото му същество се разтреперваше. В един миг погледна надолу, където се блъскаха канални води. Беше над тридесет метра, но плитчините на бързея без съмнение биха погубили всеки при подобен скок.
Онзи продължаваше да стърчи точно на ръба на пропастта, с гръб към пътя. Дългата качулка скриваше лицето, а вятърът развяваше дрехата като платно на удавник. Сърцето на Росен се бе залостило в този единствен миг. Вече не мислеше за жена си, не мислеше за вкъщи не мислеше дори за детето си, както много вечери преди да заспи. Питаше се дали е имало някой до него в последните мигове преди да затвори очи. Дали е мислило за мама и татко. Дали някой е държал ръката му докато родителите му са били на стотици километри без да подозират за сполетялото ги нещастие. Шепнел ли му е думите които всяко дете се нуждае понякога да чуе – всичко е наред!
— Ей! — извика той, когато видя, че фигурата се размърдва. — Стойте така!
Той забърза крачка, когато силуетът държащ се за побитото колче на парапетът се извърна към него. На Росен му се стори дори, че ще каже нещо, но човекът мълчеше. Той се надвеси като че да забележи нещо под моста. Раменете му се надигнаха сякаш си бе поел дълбоко дъх и след това просто се отпусна в празнината.
– НЕеееееееееееее – с цяло гърло крещеше към дълбините Росен. Миг преди тялото да се просне, той извърна глава, но онзи звук. Онзи плясък, гнусен и лепкав се загнезди в ума му. Накара го да потръпне. Няколко минути стоеше подал се на вцепенението си. Сетне се върна в колата, извади телефона от джоба си.
– Трябва да се обадя… трябва да… Помощ…- говореше несвързано. Мислите му се връщаха към онзи звук. Плясък, трошащи се кости… Ръцете му да играеха без посока на клавиатурата докато накрая не успя да набере 112. При първия сигнал, екранът угасна, телефонът се изключи. Целия бе подгизнал и когато два пъти се опита да го включи разбра, че дъждът бе удавил устройството.
Росен се огледа. Пътят бе празен, трепереше. Нямаше жива душа. Запали колата със сълзи в очите. В огледалото за обратно виждане през целия път до вкъщи му се струваше, че вижда онзи силует.
Като бясна хала нахлу в дома. Ръката му потърси ключа за осветлението и вестибюлът се озари от абажурен полилей с диамантени стъкълца. Отправи се към банята, като пътюм сабу обувките си и в паниката изпълваща все още цялото му същество изтърва ключовете някъде между хола и кухнята.
– Всичко наред ли е Росене? – Ани изрече от горния етаж. Така и не успя да я умилостиви с отговор. Просто затръшна вратата на банята. Мокър до кости, имаше чувството, че якето му тежи поне пет килограма, а в огледалото срещна изражението на човек преминал през ада.
– Не можах да му помогна – опитваше се да убеди онзи отсреща. Наплиска няколко пъти лицето си с вода. Отпи от чучура след което си изми ръцете. Все навици свързани с битовизма които изповядваше с увереност, че колкото по бързо приключи с дребните ритуали, ще затвори тапата на мракът спуснал се в съзнанието му и всичко ще остане там навън. А утре, когато се събуди ще е просто блед спомен, който времето постепенно ще заличи. Нямаше дори бегла представа колко греши. Росен изу крачолите си и хвърли панталоните в коша за пране. Извади документите си от джоба на якето, метна ги върху умивалника и се отърва и от него оставайки по боксерки
Тропотът от другата страна на вратата го накара да подскочи – Закъсня повече от обикновеното.
– Имах… – заекна той – имах работа, трябваше едни бланки да… да изпратя по имейл едни работи и…
– Оставила съм ти пиле в хладилника. Искаш ли да го претопля!
– Ще се оправя – опита се да излъже. Щеше ли да изобщо да се възстанови някога след подобно преживяване? Въпросът й обаче го озадачи.
Анита имаше слабост към кулинарията, но от инцидента насам не се бе завъртала в кухнята дори да си приготви кафе . В повечето случаи храната или си поръчваха през приложението на “Takeaway” или той самия се отбиваше я до супера я до дюнерджийницата надолу по булеварда. С трепет в крайниците Росен се присегна към дръжката на вратата. Едва потисна поривът да я извика и да й разкаже. Глупак. Бе изгубила единственото си дете едва преди три месеца, дали й се слушаше нещо подобно? За някой метнал се през моста? Да речем и понесеше цялата тая мрачна история, ами ако запиташе той какво бе направил? Какво щеше да й каже? Просто го зяпах, как се самоубива? Как ли пък не. А уведоми ли властите? Опитах, но… Росен вдигна ръка и остави червен отпечатък по мократа си буза. Един шамар не бе достатъчен да се отрезви, повтори докато ушите му не зазвъняха. Сетне отвори вратичката над мивката. От едно бурканче извади три таблетки валериан и ги схруска на сухо. Изсуши се с хавлия и навлече потник. Когато се върна в хола все още се тресеше. Реши да пусне телевизора. Даваха Спондж Боб квадратни гащи – вулгарно детско, което бяха забранили на Тони да гледа. На друга програма вървеше универсален войник с Жан Клод Ван Дам. Наскар, Анимал Планет, Най-смешните животни на планетата. Спря се на извънредна новинарска емисия.
С разпиляно по пода чувство за вина в което усещаше как затъва, разпозна парапетът обхванат от камерата на новинарския екип. Намерили са я бе първата му мисъл! Имаше ли вероятност да е жива? Обективът се плъзна по двама разговарящи полицая и акцентира в късо подстригана жена със сиво сако. Над главата и висеше чадър а фонът на репортажа бе заимстван патрулни светлини, задницата на червения автомобил който бе забелязал още с пристигането си и дългия мост.
Уважаеми зрители – заговори водещата – тази вечер се намираме на шосе 3, където млада дама е сложила край на живота си! Била е жена – замислен увеличи Росен.
По всичко изглежда, че дамата е била на тридесет и шест годишна възраст. За нещастие е забелязана едва преди четвърт час, когато е била все още жива но в критично състояние. Парамедиците ни увещаха, че при навременна медицинска намеса жертвата би била все още жива, което ни дава представа, че е било просто въпрос на минути. В колата не са намерени наркотични вещества. На мястото също има скорошни следи от гуми. Вероятно случаен минувач непосредствено преди разразилата се ситуация или по време на трагедията. Полицията все още разследва. Самоличността на жертвата ще запазим в тайна то съображение към опечалените, които тепърва ще бъдат известени.
– Би ли намалил – провикна се от горе жена му и Росен изключи телевизора.
С натежало от цялата информация сърце приседна на дивана. Оброни лице в шепи, дълго обвинявайки се, че не бе намерил начин да се свърже с полицията или със спешна помощ. Телефонът му се бе развалил, но можеше да слезе, да провери ако жертвата има пулс, вероятно щеше да успее да я откара в болница. В най-лошия случай да стигне до някое медицинско заведение и уведоми за местоположението й. Какво направи той? Просто се прибра сякаш нищо не се бе случило, а сега… Знаеха, че на мястото е имало друга кола. Това го водеше по тъмните разклонения на съзнанието. Беше ли го видял някой? Имаше ли в района камери? Щяха ли да помислят, че има пръст в цялата тази работа? И в крайна сметка, всички сборили се за кислород в ума му въпроси, пораждаха един единствен отговор. Да го намерят, бе просто въпрос на време.
През прозореца видя светлина. Крушката в дворът бе засякъл движение, чу стъпки. Мъжки глас. Звънецът на входната врата изписука с песента на славей. Звук, който разпиля нервите му из целия хол.
Росен стана с разтреперани от напрежение крака.
– Господин Росен Гаврилов! – този път на вратата се блъскаше. – Отворете ако обичате.
Росен едва, едва се влачеше. Паниката бушуваше в кръвта му и тласкаше адреналина към капилярите от които главата си чувстваше като тенджера под налягане.
Отвори. – Добър вечер – кимна мустакат полицай с топли сиви очи.
– Добра да е! – Отвърна Росен. – Мога ли да помо…. Гласът му трепереше предателски. Прегърбения затлъстял служител на реда махна на колегата си в патрулката и досадната синьо червена светлина зад тях угасна.
– Как мога да съм полезен господин полицай?
– Вие ли сте Росен Гаврилов.
– Аз… Аз съм да…
– Искрено съжалявам господине, но…
Изражението на полицая се промени. Той прехапа устни. Цялата му ведрост се изпари и сякаш надянал до този миг маска, пергаментната кожа на лицето се пропука. – Намерихме съпругата ви господин Гаврилов. Моите съболезнования.
Състрадание! Да това виждаше в очите на униформения служител. Но защо…
– Жена ми?
– Точно така господине.
Росен стоеше и се опитваше да осмисли изреченото. Онзи гледаше обувките си като смутено дете и мачкаше в ръце фуражката си.
– Къде?
– Още разследваме, но открихме колата й на моста. Вярваме, че сама си го е причинила. Хвърлила се е… Ииии… Вижте, знам, че е твърде рано, но е мой дълг да ви предупредя. Необходимо е сутринта да се явите за да разпознаете тру… така де, да индетифицирате тялото! А… такова… Нуждаете ли се от нещо господин Гаврилов.
– Не! Росен затвори и опря гръб във вратата вцепенен. Двадесет минути по-късно когато думите на полицаят стигнаха до съществото му, той излезе от къщата, прекоси двора отключи гаража. Изключайки кашоните със стари вещи, косачката и рафтовете с буркани, помещението бепусто. Фиатът на Ани липсваше. Кречеталото на мозъка тракаше в опит да асимилира всеки детайл от часовете на изплъзващата се нощ. Мостът! Автомобилът! Фигурата на жената върху парапетът. Росен потърка челото си, вдъхна в дробовете си солидна порция кураж и се върна в къщата. Първото, което нарпави щом влезе в кухнята, бе да провери хладилника. Миризмата го блъсна в носоглътката и той инстинктивно отстъпи крачка назад. Върху единия рафт го чакаше тава със старо, прогнило месо. Цветът му беше тъмно кафяв. Тръшна с такава бързина страницата, че хладилника се заклати, но върху вратичката му откри бележка.
Не мога повече така. Ти не си виновен, но знам, че заслужаваш някой който да те направи щастлив. Заслужаваш да създадеш семейство. За мен вече няма такъв шанс, аз изгубих своето.
Думите прободоха Росен в гърдите. Без да съзнава емоциите го заляха и по бузите му се стекоха сълзи. Зарови лице в шепите от които надникваше смачканата бележка и стенеше. Тресеше се и проплакваше с глас. Как е могла да го направи? Не съзнаваше ли, че по този начин обрича и него самия. На никой не му беше лесно да се съвземе от нещо такова, но останеше ли сам, това бе невъзможно! Внезапно от горния етаж се произнесе странен звук. Росен постави край на извиращата от очите му и носа тъга, само за да вдигне уплашен глава към стълбището. Присети се за гласът й. Полудяваше ли? Нима след тази вечер бе възможно мозъка му просто да е създал халюцинация в опит да запази разсъдъка му? Росен се хвана за парапетът и бавно се заизкачва по стъпалата. Нямаше представа какво го чака, но каквото и да беше не мислеше, че ще настъпи в момент в който ще е готов за него. Стълбището със скърцане го съпроводи до тесния тъмен коридор в края на който от процеп на претворената врата надникваше светлина от спалнята. Дишането му се учести. Пулсът заблъска в главата му като инструмент върху наковалня в сръчните ръце на ковач.
Пое си глътка въздух преди да надникне от другата страна и…
– Здравей скъпи, всичко наред ли е?
От плът и кръв пред гладачната дъска стоеше Анита. С бавни отмерени реакции, тя сгъваше дрехи, но в тези движения имаше нещо повече. Нещо някак различаващо се от версията на възлюбената му. Росен стисна здраво челюстта си при вида на бледо сивата й кожа. Над веждата, върху челото зееше отворена рана. Тънка алена струйка се процеждаше по скулата и заговореше ли, кръвта влизаше в устата, а косите бяха сплъстени от изтеклия жизнен сок напоил анорака. Тогава си спомни. Същото облекло с което бе застанала на ръба миг преди да полети в прегръдката на смъртта.
– Изглеждаш му уморен!
– Всичко е наред – на автопилот се движеха устните му докато наблюдаваше изпъкналата, натрошена раменна кост. Очите й… В контраст с усмивката, бледите очи като че бяха потопени в прясно мляко, даваха вид на слепец.
– Ще приключа след малко с дрехите и ако искаш ще сляза да ви правя компания.
Той само кимна, когато крайчеца на окото му регистрира нещо неприятно. Под пръстите на това привидение, забеляза нещо което едва не го накара да повърне. Два от ноктите липсваха, но върху дрехите пълзеше тлъст червей покрит с черна тинеста пръст.
– Хайде скъпи идвам след малко!
След поредната усмивка в която участваха повече от необходимото лицеви мускули, Росен обърна гръб и напусна стаята, но изглежда ужаса нямаше за цел да го пусне с такава лекота. Едва стъпваше върху ламинирания под. Опита се да включи лампата в другия край на коридора, там където непокътната хващаше прах стаята на момчето им. С трепет в сърцето, щракаше ключа, но си бяха дали отсрочка. В тъмата чуваше скърцането от собствените си стъпки и онази панаирна бавна и зловеща мелодия, която издаваше въртележката – играчка спечелена от последния им лунапарк заедно. Тогава чу гласът: – Татко? – казваше той. Челюстта му завибрира от повикът на милата си рожба. Росен едва се носеше, а очите му изпълнени със сълзи смъдяха. – Татко ще ми почетеш ли?
Едва не рухна на пода. Без съмнение нещото, което чакаше в стаята умееше да имитира гласът на Тони, но дали… Ами, ако в действителност беше той? Ами ако някъде по пътя, самия Росен бе катастрофирал и сега бе мъртъв. Това би обяснило всичко нали?
Той затаи дъх и направи крачка, когато от претворената врата се протегна към дръжката една ръка. Тя бе сива, разкъсана и проядена. Росен се хвана за устата с ококорени от ужас очи и побегна по стъпалата надолу.
Само след няколко минути бе грабнал ключовете, запътил се към колата. Дори не се обу, но това оставаше без значение. Там където отиваше едва ли бяха претенциозни към облеклото. Вероятно приемаха без ограничения, но ако беше късметлия… Щеше да му се предостави шанс да ги види отново. Завъртя ключа и настъпи газта.
А следния текст е откъс от романа Посветените:
“Вярваха, че част от магията се носеше с тръбния вятър. Понякога помещаваше нечий благ пасаж на книга, стих, та дори и песен. Ето как си обясняваше Посветеният онова надигащо се в гърдите чувство, което хубавата музика умееше да поражда.
От доскучаване или нещо друго, понякога в кръчмите или по седянките, или до огледалните преки, минувачите казваха, че енергията – остатък от някога съществувалия магьосник, бродела по гори или се спускала по бързеи и се удряла в дяланите камъчета на бреговете. Едно беше сигурно обаче – тази частица, която понякога всички наричаха светлинка – тя се закотвяше в живота. Държеше се в нашия свят сред природата, та дори едва за върха на пръстчетата, но се държеше и за това, имаше предостатъчно факти, които можеше да дръзне да оспори само глупак. Съществуваха и твърдения, че вследствие на това бяха образувания като Великата синя дупка, Елефант Рок, Плъзгащите се камъни в долината на смъртта, и дори Стоунхендж. Да. Като се изключеше всичко останало, те споделяха едно мнение за връзката между вълшебство и природа. Двете неща винаги сътворяваха чудеса. Понякога необясними и чудати, но все пак чудеса.”
