Екскурзия до музея
Луиш Филипе Силва
— Хайде, влизайте, аз ще ви водя. Отдавна не сме имали посетители. Боже, каква шумна компания сте и колко много хора! Повечето дни затварям портите по здрач, без да съм видял никого. Рано призори, да, ден след ден. Повече от два века, на път към третия. Преди казвах, че хората вече не ги е грижа, но може би истината е, че просто не е останал някой. Откъде бих могъл да знам? Ако си тръгна, това може да се сметне за нарушение на договора. Няма да рискувам. Наказанието би било незабавното прекратяване на съществуването ми. А, да — куршум право в сърцето, почти буквално, но не съвсем, тъй като ще представлява силен импулс в чипа ми. Пълен съм с такива, а вие не сте ли?
И така, това е фоайето. Извинете за праха. Дяволите стачкуват още от Съдния ден насам и за мен самия е прекалено много работа. Ха, харесва ли ви метафората ми? От някакви много стари филми е, от нещо като поредица. Малко прекалено драматично, но все пак доста забавно. Май имаше и книга. Както и да е, можете да почакате тук, докато включа всичко. Няма да отнеме много време. Само се пазете от буболечките. Могат да бъдат доста неприятни. Някоя по-едра дори може да отхапе главата на бебето!
А, ето, сега вече е по-добре, нали? Насам. Не се занимавайте с папагала, каквото и да ви каже. Добре, това е главният коридор. Движението е само в една посока. Веднъж влезете ли, не можете да се върнете назад — ще трябва да преминете през всяка стая. Така че, ако трябва да обмислите това…
Добре, чудесно! Вие сте точно от моя тип хора. Или ще бъдете, когато приключите. Ха, само се шегувам. Сега просто трябва да подпишете тук и тук… Не мърдайте. Успокойте се, беше само убождане, за да вземем малко кръв. Да, всичко е наред. Свободни сте да влезете.
Е, защото се гордеем с това, че избираме само най-добрите клиенти.
В момента влизате в Музея на Последната война. Онази, която надмина всички останали и предотврати всички бъдещи войни. Първата зала ни показва…
О, небеса! Какво му се е случило? А, папагалът. Предупредих ви да не си играете с него. Това е живо биологично оръжие от онази епоха. Успокой се, дете. Можеш да останеш във фоайето, докато родителите ти и братята и сестрите ти продължат обиколката. Ето нещо за очите ти. За съжаление, торбичката е засегната. Това е страничен ефект от отровата. Вероятно никога няма да възвърнеш зрението си, но поне си жив.
Не, не можете да се върнете назад. Това ви казах. Трябва да продължавате, докато намерите изхода.
Справедливо е, госпожо. Никой от хората, преживели тази ужасна война, не е могъл да се измъкне, нали така? Ако го позволявахме как щяхме да ви предоставим истинско преживяване? Продължавайте напред — рано или късно ще се появи медицински пункт. Не, няма смисъл да бързате, тъй като стаите непрекъснато се разместват. Е, по време на война никога не знаеш какво ще се случи след това. Истинско преживяване, госпожо!
Докъде бях стигнал? А, да, първата зала. В клетките отляво има по едно куче-човек. Те можели да нападат самостоятелно или да се обединяват в глутници — оттам идва и името им. Всяка армия ги е използвала в някакъв момент, но само Розовата фракция ги е отглеждала от раждането им. По същество представляват груба мускулна сила със зъби и нокти и човешки мозък, сведен до основните му функции. Някога е имало цели държави, населени с тях. Можете да видите част от жертвите им в клетките отсреща. В крайна сметка първите жертви също разработили собствено оръжие, но, както можете да се досетите, тези бебета можели да ограбят и опустошат цяло село за няколко часа.
А, да, всички са живи. В извънработно време ги държим в състояние на стазис. Имаме и коридор, който свързва двете зони, разделени само от тънка преграда. Вижте как куче-човеците блъскат по нея. Наблюдавайте истинския ужас на онези селяни. Гордеем се, че ви показваме Историята в действие.
Това е оръжейният сектор — дванайсет зали, изпълнени с основните смъртоносни устройства за суша, вода и въздух. Тук е положена много грижа, за да бъде всичко възможно най-точно. Моля, не се занимавайте с тях и не правете резки движения — някои от механизмите за задействане може все още да са активни. Не можем да знаем със сигурност, тъй като създателите им са били изтребени. Има видеозаписи, на които можете да ги видите в действие. Ще ви чакам по-надолу в коридора.
Здравейте отново, доста се забавихте. А, виждам, че някои от вас не са успели да стигнат дотук. Да, пчелите реагират на звук — на стената има предупреждение. В края на краищата те са унищожили голяма част от онзи архипелаг. Наистина са доста свирепи, особено когато са останали без отрова.Здравейте отново, доста се забавихте. А, виждам, че някои от вас не са успели да стигнат дотук. Да, пчелите реагират на звук — на стената има предупреждение. В края на краищата те са унищожили голяма част от онзи архипелаг. Наистина са доста свирепи, особено когато са останали без отрова.
Вече ви казах, съжалявам, не можете да излезете. Защото това е цялостното преживяване на войната, разбирате ли? Гордеем се с точността си. Нима не се досещете, че хората са били изморени от войната и са мечтаели да се измъкнат? Разбира се, че са искали, но не са могли. Тогава какъв музей щяхме да бъдем?
Сега, сега, няма нужда да ме заплашвате. След като представлението започне, нищо не мога да направя. Аз съм също толкова заменим, колкото и всеки друг екскурзовод. Всъщност можете да кажете, че в този момент съм най-добрият ви приятел.
О, моля, обърнете внимание. След известно време куче-човеците могат свободно да се движат из всяка секция. Точно както са правели в миналото. Мили боже, тя изпитва ужасна болка — токсинът ще я разяде отвътре навън. По-добре да сложим край на мъките ѝ.
Това са били изборите, пред които хората са били изправени! Не знаехте ли? Не ви ли преподават историята на Земята във Външните колонии? Мислехте, че просто ще можете да наблюдавате отдалеч и да се наслаждавате, докато се избиваме един друг? Е, тогава този музей ще бъде много смиряващо преживяване за вас.
Между другото, ако бях на ваше място, щях да се върна и да прибера мъртвите си спътници. Виждате ли, следващата част пресъздава Обсадата на Австралия, известна още като Гладните месеци, а забелязах, че не сте си донесли никакви закуски…
Концепцията за свободната воля
Луиш Филипе Силва
Най-сетне той отговори на обаждането.
— Какво искаш? В момента съм малко зает.
— В три часа сутринта? Къде си?
— Какво искаш да кажеш? Вкъщи съм. Къде другаде бих могъл да бъда по това време на нощта?
— Ами защото ти звънях три пъти на мобилния телефон, но не вдигна. После опитах на домашния, мислейки, че може да те събуди. Но и там не отговори. Какво правеше?
— Що за въпрос е това? Бях в тоалетната. Трябва ли да ти обяснявам всичко? Всичко е наред. Не се тревожи.
— Значи си вкъщи.
— Вече ти казах. Къде другаде да бъда?
— Ами в хотела с чичо Том.
Последва пауза.
— Какво?
— Братът на мама. Богатият.
— Знам кой е чичо Том! Слушай… за какво говориш? Какъв хотел? Много добре знаеш, че Том не се е появявал от години. От десетилетия. Защо… — Тонът му се промени. — Да не би да получаваш някакъв пристъп в момента?
— Значи не си ходил да се срещнеш с него?
— Нямам представа къде… Слушай, късно е. Утре трябва да работя. Моля те, не ме буди отново заради това. Ще се обадя на лекаря сутринта и ще му кажа какво си ми казал. Може би имаш нужда от нови лекарства. Лека нощ…
— Ти каза, че не спиш.
— Какво?
— Когато ти се обадих.
— Аз… Това е просто израз. Лягай си. Затварям…
— Тогава защо не отвориш вратата?
— Ти ли си пред вратата ми?! Пуснали са те?!
— Не, глупчо. Обадих се на управителката на сградата. Казах ѝ, че може да си в беда. Тя беше много отзивчива. Но ти не отговори.
— Защо си направил такова нещо?! Прекрати веднага тези глупости. Добре съм. Лягай да спиш.
— Тя звъни отново. Не чуваш ли?
Последва пауза.
— Моля те, кажи на горката жена, че всичко е наред. Просто не мога да отворя вратата в момента. Боже, утре ще трябва да ѝ се извинявам…
— Зле ли ти е? Сега вече се тревожа. Да ѝ кажа ли да използва главния ключ?
— НЕ! Слушай, аз… съм с някого. Затова не отговорих. Можеш да го разбереш, нали? Нали знаеш за птичките и пчеличките?
— Ти каза, че си бил в тоалетната.
— Ами, нямаше да ти разказвам всичко…
— Управителката казва, че трябва да отвориш вратата, за да потвърдиш, че си добре. Правила за безопасност.
— По дяволите. Кажи ѝ… кажи ѝ, че не съм вкъщи. Наложи се да изляза.
— Но колата ти все още е на паркомястото, казва тя.
— Да, ами… взех такси.
— Мразиш такситата. Заради това ли, че уличните камери щяха да заснемат колата ти близо до хотела?
— Можеш ли, моля те, да престанеш с този чичо Том и проклетите хотели? Сега утре ще трябва да измислям обяснение пред жената. Тя е малко досадна с такива неща.
— Тя казва, че допеска, че отново си в казиното.
— Да си гледа шибаната работа.
— Бил ли си там? Играл ли си?
Последва пауза.
— От време на време. Заради старото време.
— След всичките пари, които татко плати, само за да ти спаси задника? Върнал си се за още?
— Твърде много въпроси за толкова късен час, на които няма да отговоря. Какво, по дяволите, искаше?
— А, тази вечер беше вечер за кино. Излязох. За първи път ми се случи. Казаха, че ти си разрешил. Просто исках да ти благодаря.
— А, няма проблем, хлапе. Но можеше да се обадиш сутринта. Сега е много късно. Какво гледа?
— Нищо. Спряхме в едно крайпътно заведение, за да отидем до тоалетната, а когато се върнах, микробусът беше изчезнал. За щастие, един любезен полицай ме върна в заведението.
— Как се случи това? Сигурно са те търсили.
— Май завих по грешен път. Полицаят беше точно зад ъгъла. Отсъствах по-малко от час.
— За един час могат да се случат много лоши неща. Радвам се, че не си пострадал.
— Приятелите ми щяха да се погрижат за мен. Не ме беше страх.
— Приятели? Не каза ли, че си бил сам?
— Приятелите в телефона ми. Те ме харесват. Дори ме насочиха към полицейската кола.
— Никога не съм чувал за тези приятели. В заведението знаят ли за тях?
— О, да. От известно време посещавам курсове. Уча се да ги програмирам. Много е интересно.
— А, говориш за ботове с изкуствен интелект. Аз си помислих, че става дума за хора. Разбира се, те са там, за да ти помагат. Но са машини, не приятели.
— Те ме предупредиха, че ще кажеш това. Знаят много за теб.
— Така ли? Например какво?
— Че ще чакаш чичо Том да пристигне в хотела.
— И откъде биха знаели кой е чичо Том? Или кой съм аз?
— Защото им разказвах всичко за нас. За теб. Те казват, че не можеш да се контролираш.
— Не съм сигурен, че вече ги харесвам. Ако не си измисляш всичко това…
— Обади се на брат си тази вечер. Няма да си е вкъщи. Те така казаха.
— Наистина ли? Тогава къде бих бил?
— В хотела на улица „Две папрати“. Точно до магистрала 5.
Последва дълго мълчание.
— Откъде взе този адрес?
— Те ми го казаха.
— И откъде биха могли да го знаят?
— От хотела? От съобщенията на мама? Не знам как правят тези неща.
— Съобщенията на мама?!
— Да. Показаха ми какво е написал чичо ни. „Не спори с него. Той става отчаян и може да направи някоя глупост. Взимам първия полет дотам.“ Мисля, че е говорил за теб.
— Защо би го направил? Чакай, как…
— Одитът.
— Какво?!
— Одитът във фирмата ти. Разследването за измама.
Последва дълга пауза.
— Това вече е прекалено. Как си измисли всичко това?
— Казах ти. Те са много изобретателни.
— По-скоро опасни. Веднага ще се обадя в заведението, за да им наредя да ти отнемат достъпа до компютър.
— Не трябва ли първо да се погрижиш за тялото?
— За кое тяло?
— За чичо Том, за кое друго? Още ли държиш ножа?
Последва пауза.
— Опитваш ли се да ми кажеш нещо, хлапе? Какво направи?
— А, разбрах. Ще се опиташ да ме натопиш. Затова ли отиде в хотела със същата фланелка, която аз винаги нося? Затова ли тази вечер ми позволиха да отида на кино с нея? И то не в киното близо до заведението, а в онова, което е най-близо до улица „Две папрати“…
— Не ставай глупав. Разкажи ми повече за чичо Том. Защо бих го убил?
— Ами, глупчо, заради парите. За да върнеш парите на казиното и да възстановиш онова, което си взел от фирмата си. За да изплатиш всичките си дългове. В много затруднено положение си. Разбира се, той не ти ги е дал и ти си избрал план Б.
— Да го убия и да натопя теб.
— Аз вече съм нестабилен и съм настанен в заведение. А ножът… какъв хубав детайл. От онзи път, когато се опитах да се порежа. Да създадеш достатъчно основателно съмнение, за да поставиш под въпрос психическото ми състояние пред съда и да се добереш до всичките му пари. Приятелите ми останаха впечатлени.
— Значи предпочиташ да се довериш на „приятелите“ си, вместо на собствения си брат.
— Това е несправедливо. Но ти не ми остави избор. Виждаш ли, обадих ти се и не беше вкъщи. После се обадих в хотела и те потвърдиха, че Том е отседнал там. И че един мъж, облечен в любимата ми блуза с „Междузвездни войни“, е поискал да се срещне с него.
— Това може да е всеки друг. Защо аз?
— Защото ти отговори на телефона на мама.
Последва пауза.
— Това е…
— Обади му се сега, казаха приятелите ми. Ще е нервен и ще отговори, без да мисли. Провери ли дали чичо Том още диша? Може би все още не е твърде късно.
— Ами ако аз държа телефона на мама? Знаеш, че тя вече не може да го използва сама. Аз се грижа за всичките ѝ неща.
— Знам. Горката мама. Старостта е много тъжно нещо. Но си забравил една съществена функция на телефоните за възрастни хора.
Последва пауза.
— Проследяване на местоположението…
— Познай къде се намира телефонът на мама в момента.
Последва пауза.
— Само защото съм вдигнал обаждането, не означава, че телефонът е у мен. Откъде знаеш, че разговорът не е бил пренасочен?
— Мислиш бързо, батко! Много умно от твоя страна. Все още си мислиш, че ще ти се размине.
— Слушай, не знам как телефонът на мама се е озовал там. Ако казваш истината, значи си го хакнал, а това е незаконно. За всеки случай ще се обадя в хотела и ще говоря с чичо Том. Ако наистина е там.
— Какъв е смисълът? Той няма да отговори. Знаеш това.
— А после ще се заема с твоето отношение. Много съм разочарован от теб, хлапе.
— И аз от теб, братко. Точно това каза ти — защо да вярвам, че брат ми може да е убиец? А те казаха: „Не ни се доверявай, доверявай се на моделите.“ Виждаш ли, те ни познават по-добре, отколкото ние познаваме себе си. Могат да видят душите ни и да предскажат какво ще направим и какво ще си помислим. Дадох им всичко, с което разполагах — всички семейни видеозаписи, медицински и училищни документи — а после те излязоха да съберат още данни. Задаваха ми въпроси и аз им отговарях. Месеци наред. Всичко това, защото исках да знам.
Внезапно пое въздух.
— Да знаеш какво?
— Отговора на първия въпрос, който им зададох. „Какво не ми е наред?“ Нещо, което никой лекар не успя истински да разбере. Или поне лекарите, при които ти ме водеше.
— Имаш психическо разстройство, наречено…
— Не, нямам. Болестта ми е в теб, братко. Отдавна искаш да ме отстраниш от пътя си. Първо заради фирмите на татко, а сега заради парите на чичо Том.
— Винаги съм се грижил за теб, неблагодарно хлапе! Години наред те водех по лекари, бях до теб, когато родителите ни не се интересуваха…
— Да, и аз не исках да повярвам. После приятелите ми казаха: „Нека го изпитаме. Да видим какво ще направи.“
— Какво?!
— И така, те изпратиха съобщение на Том, знаейки, че той ще дойде и че ти ще видиш съобщението. А после последователността от събития… просто се разви.
— Значи всичко това е било капан? Ти, шибан…
— Какъв капан? Аз не те заведох в хотела, братко. Не ти внуших тези идеи. Не ти дадох ножа. Ти направи всичко сам. Точно както предвидиха.
От другата страна на линията настъпи тишина.
Обаждащият се продължи:
— Разбира се, все още има вероятност да не си в онази стая. Малка вероятност брат ми да е такъв, какъвто си мислех, че е. Приятелите ми го разбраха. Всеки модел има граница на грешка. Затова казаха: „Обади се на полицията. Преди да се обадиш на брат си тази вечер. Кажи, че има спешен случай. Нека отидат в хотела. Ако чичо ти е още жив, значи сме сгрешили.“ И аз го направих.
— Какво?! Ти си се обадил…
— А после те забавих. Докато успеят да стигнат дотам. Което би трябвало да е точно сега.
Последва дълга пауза.
— Хлапе, какво направи? Какво ми причини?
— Нищо, батко, освен че отворих вратата. Ти сам я прекрачи. Както винаги.
Думи за разказите
В „Концепцията за свободната воля“ Луиш Филипе Силва разглежда границата между свободния избор, предопределението и манипулацията.
Особено важен е контрастът между технологичния свят и вечния човешки стремеж към независимост. Чрез него Силва показва, че дори най-развитите технологии не могат да премахнат моралния и философския проблем за избора.
Разказът е голямо постижение на художественото въздействие. Само пряка реч. Сюжетът е напегнат, чете се на един дъх. Няма еднозначен отговор, а провокира читателя сам да прецени дали свободния избор е възможен и какво би донесло развитието на изкуствения ителект.
„Екскурзия до музея“ е сатиричен научнофантастичен разказ, който представя войната като музейно зрелище. Най-силният похват в разказа е контрастът между спокойния, почти комичен тон на екскурзовода – робот и ужасяващите събития, които той описва и които се случват в този фантастичен музей.
Музеят символизира човешката неспособност да се освободи от насилието, ужасът не се крие само в самата война, а и в начина, по който тя може да бъде превърната в развлечение.
Силата текстовете се състои в умението Луиш Силва да създава ярки картини на сложността на света. А непредсказуемостта и интелектуалното предизвикателство са въздействащи.
