100 ДУШИ
Клаудия Рап
Деветдесет и трима. Беше заслужила малко почивка. Свита доволно на кълбо, тя се прозя с широко разтворена уста. Всъщност устицата ѝ беше съвсем мъничка и при това ужасно сладичка. Изобщо малката тигрова котка с черни уши беше прелестна и миловидно сладка. Именно затова толкова добре се справяше с адската си задача: да достави на Дявола сто души. Да предаде сто жертви на Смъртта. Както и да го наречем.
Смътно си спомняше предишния си живот като човек. Свръхдоза кокаин, случай на недоглеждане. Общественият натиск, след като полузаконните ѝ сделки бяха разкрити. Връзките между политиката и лобистките организации, всички онези лъжи и измами…
А сега беше адска котка. Тигрова козина като на хиляди други котки, но ушите и горната част на главичката ѝ бяха черни като обсидиан. Когато се заслушваше внимателно, изглеждаше така, сякаш носи шапчица с рогца. Малък Мефистофел.
Всички прокълнати изглеждаха така. Мъртъвци, които щяха да бъдат свободни едва след като подмамят сто други хора към смъртта. Шепнещият глас от мрака ѝ беше обяснил всичко, след като инфарктът и психозата едновременно я бяха връхлетели и повлекли със себе си. 100 души — и тогава собствената ѝ душа щеше да бъде освободена, за да може да се понесе нагоре към вечността.
Тя бързо беше разбрала как става. Понякога беше достатъчно да се почиства с прелестен, сладко мил вид, за да отвлече вниманието на хората. Избираше място, изпълнено с опасности — например голям строеж, многолентов скоростен път, кръстовище с лоша видимост или фасадно скеле поне на шест етажа. После набелязваше следващата си жертва, настаняваше се на стратегически удобно място и започваше представлението си. Бавно прокарваше език по лапичката си, после с нея избърсваше няколко пъти ухото си, след това отначало. Хората я виждаха, възхищаваха ѝ се и не забелязваха приближаващия с бясна скорост камион, нестабилно поставената стълба или откритата шахта на кабелното трасе.
Така беше приключила с дванайсет души. Седемдесет и девет изискваха малко повече време и усилия. А после имаше и онези две сестри, които изпитваха ужасен страх от котки — направо смъртен ужас. Тя многократно ги причакваше, скачаше на перваза им в здрача или съскаше пред входната врата. Накрая успя да ги изпадне в такава паника в подходящия момент, че те напълно забравиха за олиото в тигана върху газовия котлон. Къщата им почти изгоря до основи.
Седемдесет и девет изискваха малко повече време и усилия. Така може да звучи истината, когато бъде съкратена и забулена в едно изречение. Това почти ѝ напомняше за времето, когато беше в политиката. Вече пет пълни години вършеше това. За човек това можеше да звучи като сравнително кратък, дори приемлив период. Но в котешки години сметката беше далеч по-безмилостна: първите две години от живота на котката съответстват, що се отнася до физическото развитие и стареенето, приблизително на общо 25 човешки години, а след това всяка котешка година се равнява на около четири човешки. Опитайте се да прекарате 37 години в ролята на четириног ангел на смъртта. В някакъв момент това вече не е игра, а тогава времето и усилията започват да приличат на непреодолими планински вериги.
Седемдесет и девет. Отново и отново да я намират, да я прибират, да я хранят, да я галят, да я обичат. Добре де, веднъж я бяха ритнали, и прогонили, но в този случай се оказа полезно, че е толкова малка и слаба. През един полуотворен прозорец тя се беше промъкнала обратно в жилището на мъжа през нощта. С едно побутване беше съборила течния сапун от ръба на мивката на пода, а после със зъби беше прогризала голяма дупка в дъното на пластмасовия съд. Вкусът беше отвратителен, но когато на сутринта мъжът, още сънен, се подхлъзна върху разтеклия се сапун и удари главата си в ръба на ваната, тя разбра, че отново се е приближила с една душа към свободата си.
При всички онези, които я обичаха и искрено се грижеха за нея, нещата бяха по-сложни. Често трябваше първо да открие къде се намират слепите им петна, слабостите и невниманието им. А колко лесно беше да се свие в котешка кошница пред уютно топлата печка с плочки, да се отдаде на приятното усещане и седмици наред да забрави за мисията и задачата си. Колко лесно беше, ах, да се изгуби между яденето, съня, мъркането и ласките!
Може би причината беше в самата котешка природа: хитра и коварна, но също така мързелива и чувствена. Непрестанна битка между желанието да си остане легнала и сатанинското изкушение.
*
Оставаха ѝ само седем живота. Но ако беше напълно честна със себе си, вече беше отвратена от цялото това ловене на души. А ако беше още малко по-честна и се вгледаше по-дълбоко в собствената си душа, щеше да признае, че ѝ е омръзнало да носи единствено страдание и смърт. Само че нямаше полза. Все още дължеше на Ада седем живота.
Затова — разтягане и протягане, котешко изгърбване, наточване на ноктите и напред. С безшумни лапички по пътеката през парка, в търсене на следващия невнимателен, доверчив и самотен човек. Защото нека не се заблуждаваме: самотните хора и котките най-лесно се намират един друг. Почти може да изглежда, че са създадени един за друг.
Но този път сякаш всичко беше омагьосано. Хората я заобикаляха. Възрастните дори се прекръстваха, а по-младите разширяваха очи от уплаха, сочеха я с пръсти и вадеха смартфоните си, за да я снимат или филмират.
Нещо определено не беше наред. През изминалите пет години тя никога не беше преживявала някой да реагира на появата ѝ с разпознаване. Дали последната ѝ жертва не беше оставила дневник? Дали не я бяха заснели охранителни камери? Не, невъзможно беше някой да свърже деветдесет и тримата мъртъвци с нея. Или дори само един от тях. Все по-объркана, тя скита няколко дни и нощи из града, докато самата тя не стана невнимателна и едва не беше прегазена от прекалено бързо движещ се автомобил. А шепнещият глас я беше предупредил още тогава: ако умре в котешкото си тяло, преди да изпълни задачата, ще трябва да започне всичко отначало в ново тяло. Това не биваше да се случва. Оставаха ѝ само седем живота. Не искаше на следващата сутрин да се събуди със 100 нови души в списъка си със задачи.
И когато вече беше напълно изтощена от все по-настойчивото търсене на жертва — доверчив човек, когото да задраска от списъка, когато отчаянието започна да се изписва върху прелестното ѝ, сладко мило личице, тя внезапно усети върху себе си изпитателен поглед. Вцепени се, после много бавно извърна глава. На пейката край езерото седеше жена в черно и я наблюдаваше. Котката очакваше разпознаването, ужаса и отхвърлянето, с които се беше сблъсквала през последните седмици. Но жената с тъмночервено боядисана коса, облечена в тесен панталон и черна, широко падаща туника с вплетени блестящи нишки, не промени изражението си. По-скоро изглеждаше, че чака. Наблюдаваше адската котка спокойно и отпуснато. Ако можеше да се усмихва злорадо, котката със сигурност щеше да го направи в този момент, защото беше уверена, че късметът най-сетне отново се е обърнал към нея и че е открила деветдесет и четвъртата си жертва. Вместо това само върхът на опашката ѝ потрепваше и така издаваше колко силно е развълнувана отвътре.
Стъпка по стъпка тя се приближи до младата жена. Жената продължаваше неподвижно да я гледа. Когато котката с плавно движение се отпусна в краката ѝ, жената си позволи половин усмивка.
— Добре — каза тя с дрезгав глас. — Това можеше да се очаква.
*
Като вещерска къщичка от приказка дачата се беше сгушила сред дърветата в края на горската поляна. Адската котка беше сигурна, че в тази накривена стара къща ще намери начин да предизвика някакъв инцидент. Деветдесет и четири — изчисляваше тя отново и отново. Жената я беше взела със себе си. По банкета край парка стоеше старата ѝ, почти разпадаща се кола, с която тя беше напуснала града и се беше отправила към затънтените места. Котката, облекчена, дремеше на задната седалка. След няколко седмици на обърнат с главата надолу свят тя беше успяла. Отново беше в играта. Сега трябваше да проучи новото си жилище и да измисли плана си. Ловната треска отново я беше обзела, а отвращението беше забравено.
Жената беше оставила храна и вода в малката кухня. В изненадващо уютната дневна, където два дивана и няколко възглавници на пода се бяха сгушили около ниска маса, покрита с петна от восък и кръгове от чаши, пред печката с плочки я очакваше сгънато одеяло. Опасно.
Сега тя предпазливо изследваше новото си царство, като през цялото време подозрително наблюдаваше жената в черно. Ала жената беше изцяло погълната от готвенето, след като проведе няколко кратки телефонни разговора. Котката трябваше да признае, че в началото гладът за малко беше надделял над любопитството. Тя се нахвърли върху сочната консервирана храна и не обърна внимание какво говори жената по телефона.
Когато за пръв път се почука на вратата, котката се скри под дивана, притисна се плътно към пода и се заслуша внимателно. Жената поздрави госта си с мек, все още леко дрезгав глас. Това беше възрастен мъж, който се движеше тежко и влачеше крака. Само няколко минути по-късно се почука отново. Този път беше тийнейджърка, от която се излъчваше такава тъга, че котката неволно се сви още по-навътре под дивана.
Но, разбира се, любопитството беше по-силно. Когато следващите почуквания доведоха и други гости, тя отново започна да се промъква ниско по пода, приближавайки се към ръба на дивана. Какво ставаше тук?
— Всички сме тук, а супата е готова. Остава само да добавим малко сметана. — Младата жена в черно се прокашля и продължи направо, без да обръща внимание на „Но…“, започнатото от друга жена в групата възражение. — За сметаната вече също не е нужно да се тревожиш, защото най-сетне дойде време. Ще напуснем тази долина на сълзите. Тогава няма значение дали лекарят ти е забранил мазнините.
От стария мъж се изтръгна безсилен смях.
— Ще ви обясня накратко, после ще се нахраним заедно и ще помислите върху думите ми. Вие ще решите дали наистина сте готови.
От групата се разнесе одобрително мърморене. Под дивана котката сбърчи носле. Въпросът оставаше: какво, за бога, ставаше тук?
— Няма ли да излезеш, за да могат всички да те видят, малка адска котко?
Тя отново се вцепени и остана на мястото си. Но очаквателната тишина, която се разля из стаята, в крайна сметка я накара да излезе от укритието си. Когато огледа събраните около масата хора, в тясното ѝ телце мигновено се разля възбудената топлина на близкия триумф. Бяха седем души. Седем! И ако правилно беше разбрала първите думи на жената, тези седем души бяха уморени от живота. Искаха да умрат. Котката едва можеше да повярва на щастието си. Свобода — замърка нещо в нея. Най-сетне — замърка тя с цялото си същество.
С един скок се озова върху дивана и се притисна до жената в черно, когато тя отново заговори:
— Ето я и нея — адската котка. Откакто попаднахме на първите сведения за тях в интернет, се надявахме някога да открием едно от тези животни. А сега тя просто се появи в парка и тръгна след мен. В града.
Котката вдигна поглед към жената, която нежно я погали по главичката.
— Навсякъде пише, че смъртта е близо, когато срещнеш адска котка. Тигрова козина, черна шапчица. Тя беше и съвсем изгладняла. Предполагам, че работата ѝ вече не върви толкова добре, откакто в интернет започнаха да предупреждават за себеподобните ѝ. Повечето хора станаха по-внимателни.
Котката се протегна бавно и продължително, докато осмисляше тази информация. Колко по-голям беше късметът ѝ, че очевидно беше попаднала точно тук! Седем души — седем живота. Тя огледа членовете на групата, докато жената продължаваше да говори: за загадъчни смъртни случаи, за превърнали се във вирусна сензация тигрови котки с черни уши, за съвременни легенди и конспиративни теории около това явление. И за желанието за смърт, за умората от живота на събраните хора.
Тийнейджърката с белезите по предмишниците. Лунички, зелени очи и красиво, но уморено, бледо лице. Тормоз в училище, нито една приятелка, никакво разбиране у дома.
Старият мъж с тежката походка. Сива коса, големи уши, добри очи. Рак с лоша прогноза и бедност на старини.
Изтощената жена на средна възраст, чиито слаби ръце през цялото време леко трепереха. Насилникът, с когото някога била омъжена, преди двайсет години прекратил бременността ѝ с един целенасочен удар, който я запратил надолу по стълбите. Оттогава — самота и нископлатена работа, отнемаща последните ѝ сили.
Бледият мъж, чиято възраст беше трудно да се определи, защото беше ужасно отслабнал и седеше полусвит. Болестта на Крон и пълната самота го бяха оставили без помощ и без надежда. И все пак бръчиците от смях около очите му свидетелстваха за по-щастливи времена, отдавна изгубени.
Пълната жена с прекрасни розови бузи и удивителни тъмнокафяви очи. Порочен кръг, започнал още в детството. Напълняване заради лекарствата срещу високото кръвно налягане, тормоз, депресия, странични ефекти от антидепресантите, прекъсване на следването, завръщане на проблемите с кръвното — и всичко отначало. Никой не се интересуваше от прекрасните ѝ очи.
Младата жена с рокля на цветя, за чието преживяно страдание останалите почтително мълчаха. През цялото време тя гледаше сключените в скута ѝ ръце, сякаш там се криеше решението на болката, стоварила се върху раменете ѝ. Нейната черна коса се разстилаше около главата ѝ като тъмен ореол.
И накрая — жената в черно, която я беше наблюдавала от пейката в парка и просто я беше взела със себе си в накривената си дача сред пустошта. Множествена склероза. Все още можеше през повечето време да ходи без бастун, но болките все по-недвусмислено ѝ показваха накъде върви всичко. И за какво си струваше да се бори?
*
Тишина се спусна над групата. Жената в черно беше поставила на масата голямата тенджера с тиквена супа — с щедра добавка от сметана — и беше напълнила чиниите на гостите си. Сега всички се хранеха, загребваха с лъжиците и се усмихваха, защото жената в черно умееше да готви.
През това време котката неспокойно обикаляше дневната и се опитваше да прогони нежеланите мисли от главичката си. Тази млада жена, която я беше взела със себе си, за да може тя да довърши делото си, все повече ѝ напомняше на вещица — и то в най-положителния смисъл. Къщичката. Този уютен пристан за отчаяни хора. Топлата супа. Даровете на природата: тиква, гъби от гората, билки, набрани направо от лехата до къщата. Кръгът, който беше събрала около масата. А сега и котката — нейна спътница, помощница на вещицата и свързващо звено с Ада.
В корема на котката се размърда нещо, което дори като предишен човек, който тя беше преди смъртта си, почти не беше познавала. Поне го усещаше в коремчето си, макар че вероятно идваше по-скоро от сърцето.
Състрадание. Любов. И всепоглъщащото, могъщо желание да помогне на тези хора. Да донесе надежда вместо смърт.
Тя отблъсна проблясващата паника, макар старото ѝ, добре обучено „аз“ да крещеше, че е попаднала в капан, че това е дяволски трик и че по-добре незабавно да измисли как най-ефективно да убие тези седем души.
Не. Единствената ѝ задача сега беше да покаже на членовете на своя вещерски кръг, че те отдавна са се имали един друг; че нито са самотни, нито са сами; че могат заедно да погледнат живота в очите и да прекарат времето, което им остава тук и с достойнство. Тя се протегна, отвори уста за прозявка и се залови за работа.
*
Върху одеялото пред печката с плочки лежеше свита на кълбо тигрова котка с черни уши и черен връх на главата. Изглеждаше почти така, сякаш носи шапчица. Малък Мефистофел. Тя тихо мъркаше в съня си.
Накривената къща беше получила нови обитатели. На поляната пред нея стоеше стар, излязъл от употреба кемпер, в който живееха тийнейджърката и младата жена с тъмния ореол около главата. Но дори така дачата почти се пукаше по шевовете, защото вече петима души се бяха настанили в нея. Старият мъж обаче нямаше да остане още дълго. Котката беше подушила и усетила това. Всяка вечер тя се свиваше в скута му и мъркаше към хлътналия му корем, за да му даде още малко сили за последните дни. Тя беше до него и до останалите винаги когато усещаше, че отчаянието и безнадеждността отново започват да вземат връх. Като добър дух се плъзгаше наоколо и излъчваше спокойствие и уют. Прелестна и сладко мила.
За собствената си съдба тя не се тревожеше.
Имаше седем живота.
За разказа „100 души“ от Клаудиа Рап
Разказът „100 души“ е мрачна, но в същността си дълбоко хуманна фантастична история. Той използва образа на демоничната котка, за да разкаже за самотата, отчаянието, вината, състраданието и възможността за духовно спасение.
Фолклорният образ на тигровата котка с черна глава създава парадокс: Прокълнатата душа се оказва по-милосърдна от онези, които все още притежават човешкия си живот. Тъкмо този парадокс придава на разказа морална сила. А черният хумор смекчава ужаса, но същевременно го прави по-остър.
Героите в разказа са типични за жанра фентъзи. Но това е преди всичко психологическа проза. Езикът и сюжетът изграждат контраст между свръхестественото и всекидневното.
Неочакваният край носи светлина, послание за приемане и в този смисъл разказът защитава идеята, че понякога човек не се нуждае от голямо решение, а от някого, който да остане до него.
„100 души“ на Claudia Rapp е публикуван в антологията „13 Lives of Hellcats“. Сборникът включва тринадесет истории за демонични, необикновени и свръхестествени котки, а приходите от него са предназначени за проекти за защита на котки.
