Катализаторът: Отвъд (не)познатите брегове
– Кога ще пристигнеш, скъпи? – красивото лице с прасковенорозовите бузи ме гледа от екрана. Очите, със съвършена форма, изписана от почти невидимата очна линия, излъчват смесица от невинност и нетърпение. Всеки път е едно и също.
Вдигам очи към камерата, намираща се точно над екрана. Надявам се, че по този начин ще я погледна в очите. Където и да се намира тя.
– Ли Мусиян, знаеш колко много искам да сме отново заедно. Не минава и ден без да мисля за…
– От колко време само това чувам! – тъмна бръчка преряза съвършено гладкото чело на монитора. – Искам да бъдем заедно! Колко много искам да бъдем заедно! – красивото лице подигравателно имитираше уморения ми глас. – И какво ти пречи да си тук, при мен сега? Отговори ми, Шан Фенши! Бъди мъж поне веднъж и ми отговори!
Аз затварям очи, а болката от неизказаното обвинение като че ли разцепва главата ми. Готов ли съм да си призная, че всичко което ме задържа тук, в този пренаселен глад, сред тоновете мръсотия е… страха?
– Няма нужда да ми отговаряш! – пискливия и глас ме кара да отворя очи насила. – Знам какво си мислиш. Знам… – няколко сиви пиксела прерязват лицето и по диагонал и тя цялата премигна. След миг образа се опреснява и от бръчката по челото нямаше и следа. Усмивката отново ме разтапя през екрана. – Любов моя, не знам какво ме прихвана… Явно много ми липсваш. Нямам право да ти говоря така, представям си какво преживяваш долу в този гнусен кошер.
Болката в челото ми се разсейва от мекия и глас и аз отклонявам поглед към прозореца, сякаш за да илюстрирам думите и с картина. Панорамния изглед от 97-ми етаж на сградата за посетители на Корпорацията разкрива жълто-сивото небе, набраздено от разнообразните форми на сградите около нас. Часовникът на стената показва 17:52. Още е ден, но от десетина години не помня да съм виждал промяна в цвета на небето, когато и да погледна нагоре. Сивота, осветена от мръсножълтата светлина на мегаполиса. Хилядите светли точки по тъмните силуети на небостъргачите на Шенжен. Шарените реклами, проектиращи пейзажи от курорти, завинаги загубени за нас. Огромното лице на красива жена, отпиваща от сламка някаква хранителна напитка ме гледа с презрение от холограмата на небостъргача срещу мен. Ослепителна мълния прорязва небесната линия на Шенжен и за миг накара близките холограми да премигнат. Поредната електростатична буря за деня. Само след миг и няколко огромни мръсни капки се разбиват в прозореца със силен пукот.
– Заваля ли, Фенши? Чувам тропота по стъклата при теб.
Завъртам главата си към камерата.
– Да, мила. Тук вали често, сигурно помниш как… – тук замлъквам, защото канонада огромни капки, засилени в прозореца от чудовищния вятър, ме прекъсват. Армировката на стъклото почти поддава под тежестта на ударите и като че ли долавям скърцане. Инстинктивно извръщам глава от прозореца, готов за удар. Такъв не последва, а шумът утихна. Вятърът беше сменил посоката.
Взирам се отново в камерата и изпускам шумна въздишка.
– Фенши, ти май чакаш небесата да се сгромолясат върху теб! – съвършено изписаните вежди от монитора се вдигат, очите се изпълват със загриженост. – Всеки ден чета за нови и нови катаклизми там долу при вас. Вятърно цунами изравнило целия пристанищен район. Киселинния дъжд проял покривите на всички сгради, строени преди 2070г. Мълниите…
– Не се притеснявай, Ли Мусиан. Нали Корпорацията е тук? Тя ни пази и…
– По дяволите, Шан Фенши! – веждите се навеждат ниско над очите, а устата се разкривява в яростна гримаса. – Корпорацията ще успее да ви опази само колкото да дойдете при нас! Та ако изкараш слон на улицата, въздуха ще го убие за час! Не разбираш ли – този свят вече не е за нас…
Преставам да слушам лекцията и поглеждам към прозореца отново. На най-близката реклама с огромни букви пише:
КАТАЛИЗАТОРЪТ
СВЕТЪТ, КОЙТО ЗАСЛУЖАВАШ! САМО ЕДНА КРАЧКА И СИ ОТВЪД ПОЗНАТИЯ БРЯГ!
Под рекламата се въртят образи, преливащи един в друг. Прословутият контраст между Преди и След. В холограмата се виждат мръсен мъж с дихателна маска, който изхвърля маската и мръсните дрехи и поема дълбоко въздух в тъмнозелена гъста гора. Дрипава жена с повито бебе на ръце, която се преобразява в красива дългокоса красавица в старовремски бански костюм, държаща ръката на усмихнато момченце край кристално син плувен басейн.
– … време в този свят отмина, Фенши. – връщам поглед върху сочните устни, които продължават да говорят от екрана. – Виж се само на какво приличаш. – инстинктивно свеждам поглед в малкото квадратче в долния десен ъгъл на екрана, където мини камера показва какво вижда събеседника ми. Почти се стряскам от образа си, защото вкъщи нямам място за огледало. Огромни черни кръгове под очите, побелял, мазен кичур над челото, наплъстена мръсотия по хлътналите бузи. – Откога не си се хранил, скъпи? Знам, че във вашите кутийки течащата вода е под строг режим, но Корпорацията трябва поне да ви държи сити. Така пишат в тукашните новини.
– Не се оплаквам, Ли Мусиян. Хранителните блокчета са в достатъчни количества. – Не лъжа. Дажбите наистина бяха изобилни. Но не споделям, че вкуса на синтетичното блокче толкова ми е омръзнал, че вече отварям пакета само като усетя остра болка в горната част на стомаха. В предписанието пише, че за да запазиш жизнените си функции, трябва да ядеш едно блокче три пъти на ден. Понякога пропускам цели дни. Има вариант с вкус на месо, на ягоди, на мляко… Но нито един от ароматизантите не може да скрие основния вкус на синтетична гума. Сигурно ако захапя дихателната си маска вкуса няма де е много по-различен.
– Тия блокчета сигурно са ти омръзнали, а? – усмивката на Ли Мусиян ме разтапя. Но в отговор нищо не казвам. Тя сменя темата: – Искам да те запозная с някой. Джона, ела тук!
Красивото лице се обърна настрани и изчезва някъде извън кадър. Докато я няма, мога да огледам имението, където “живее” тя. Виждам гъсто растящи зелени дървета, чиито корони са щедро украсени с розови и оранжеви цветя. Почти мога да усетя аромата им през камерата, листата са леко разлюлявани от лек ветрец. Където няма дървета, ярката слънчева светлина пада върху перфектно поддържан тревен килим. Цялото нещо прилича на картина на третокласник, рисувана с ярки флумастери. Погледът ми е прикован от нещо, което го нямаше при предишната ни среща. Ограда. Висока, от ковани летви. За какво и е на Мусиан ограда…
– Виж кой е тук, Фенши! – тя се появява, дърпайки за юздата огромен жребец. – Запознай се с Джона!
Като в отговор коня изпръхтява към камерата. А аз усещам, че долната ми челюст увисва.
– Красив е, нали Шан Фенши? – нежната и ръка прокарва ръка по муцуната на жребеца. Той доволно вдига глава. – Като дойдеш ще го пояздиш, нали? Знаеш ли колко съм му разказвала за теб…
Погледът ми блуждае между коня и красивите очи на Ли Мусиян. Безмълвен съм. Значи там имат коне? Докато ние се борим да дишаме въздух през филтри и да пием вода според строг режим, там си гледат коне в декари имение…
– Тридесет секунди до прекратяване на връзката – дебел, безполов механичен глас прекъсва мислите ми.
– Кога минаха пет минути… – тя се завайка. – Имах толкова много неща да ти разказвам! Трябва да ти разказвам, малък неверник, защото не искаш да дойдеш и да ги видиш сам! – забележка, имаща за цел да ме накара да се чувствам виновен. Донякъде успява.
– Трябва да тръгвам, любов моя. Ще помисля дали…
– Мислиш от достатъчно дълго време, Фенши. Направи го! Само си помисли колко ще бъдем щастливи тук. Знаеш ли какво беше чувството, като за пръв път можех да си сваля маската под открито небе и да поема дълбоко въздух? Искам да съм до теб, когато го преживееш! Искам да…
Връзката прекъсва. Гледам в тъмния екран, където нов обратен брояч отброява нови тридесет секунди.
“Нов гост влиза в комуникационния терминал. Моля напуснете стаята в рамките на 27 секунди.”
Изправям се бавно. Тези 5 минути струваха ли си чакането? Отправям се към другия терминал преди изхода.
– Запази нов час за среща с Ли Мусиан, номер 957547921.
– Преглеждам за свободни дати… – металическия глас прошумя от скрития говорител. – Дата намерена… 15 декември 2093. 16:55. Да запазвам ли?
– Потвърждавам, Шан Фенши, номер 953579542, пин 57355 – декламирам си личните данни. Най-ранната дата за свиждане е след месец и половина!
– Авторизация – потвърдена. Резервация – потвърдена. Корпорацията благодари за вашето разбиране и лоялност. – равния глас изведнъж придоби тембъра на продавач. – Не ти се чака до следващата среща? КАТАЛИЗАТОРЪТ е решението за теб! Моля обърни се към Корпорацията за твоя билет към Горния свят. Пътуването отвъд познатите брегове никога не е било толкова лесно! Можеш да бъдеш с твоите близки още утре…
Не изчаквам края на рекламата, а избутвам вратата и излизам в осветения със студена светлина коридор. Продължавам към асансьора, а ръката ми инстинктивно рови в джоба за дихателната маска. Датчикът пред асансьора отчита присъствието ми и малкия дисплей отпред показва още един обратен брояч:
“Асансьорът ще бъде при вас след 35 секунди”
Динамичната система за подаване на персонализирани реклами продължава със съобщението, която бях прекъснал при излизането си от комуникационната стая:
– … вземи живота си в ръце! От другата страна има много възможности, които са непосилни за хората тук долу. Не позволявай на непознатите брегове да те изплашат…
Нахлузвам си маската през главата малко по рано от необходимото, в налудничавото желание да поставя преграда пред рекламата и сетивата си. В този момент и звука от пристигащия асансьор отеква в коридора. Стъпвам вътре и пристягам ремъците на маската, опипвайки всяка снадка и гънка за възможна дупка или износване. Дишането на нефилтриран атмосферен въздух съкращава и без това краткото ми време тук, долу.
Не се изненадвам, когато една от стените на асансьора визуализира добре познатата реклама на Катализатора:
– … отвъд познатия бряг чака едно ново начало! Ново начало точно за теб, Шан Фенши. Замисли се: какво те спира?
Стискам очи. Нищо не ме задържа тук, сред отровния въздух на Шенжен. От много време тук нямаше нищо за мен. Откакто Ли Мусиян прескочи отвъд познатия бряг. Откакто “емигрира” там горе.
– … мощта на Катализатора! Свържи се сега и получи безплатен билет за своите мечти!
Асансьорът отваря врати на приземния етаж и през фоайето попадам на оживената улица в Шенжен. Задръстването е придружено с звуците на стотици клаксони, спирачки и свирещи гуми. Жълтата мъгла ограничава видимостта до тридесетина метра, прерязвана от фаровете на колите и леко размазаните холограмни реклами. Преглъщам буцата в гърлото ми и почти усещам вкуса на токсичния въздух през дихателната маска, докато се отправям към входа на метрото.
***
Отварям вратата на квартирата и с механично движение изхвърлям дихателната маска на дивана. Може би за последен път. Оглеждам кутийката, която наричам свой дом от две години. Входна врата, легло-диван до нея, видеостена-прозорец и малка баня, чиято врата не мога да затворя докато я ползвам. Обща площ – 7 квадратни метра. Толкова отделя Корпорацията за мен тук, долу. Ако искам повече – знам начина. Натякван ми е в будно и спящо състояние всеки ден от месеци. Защо се противя? Страх? Инат?
Отварям малкия хладилник и изваждам единствения ми останал приятел в Шенжен. Бутилката с чист синтетичен алкохол, свита между хранителните блокчета. Дажба от миналия месец, която къткам за специални поводи. Какъв по специален ден от днешния?
Отпивам жадно и се наслаждавам на живително изгарящата гърлото ми течност. Първата глътка проправи път за втората, третата. Не спирам докато не гълтам малко въздух. Отварям очи и хвърлям бутилката на земята. Утре някой друг ще чисти. Със замъглен поглед се насочвам към комуникатора до входната врата. С палец уцелвам тъч зоната за изходящо повикване и изричам:
– Набери Корпорацията. – трудно ми е да изговарям ясно думите. – Отдел изходяща… дигитализация…
“Заявката приета” – дисплея показва знак за изчакване.
– Шан Фенши! – въодушевен мъжки глас отговаря след секунда. – Какво можем да направим за теб? – звучи все едно ще ми купи още една бутилка.
– Знам че си гаден робот, не се мазни! – фъфля аз. – Знаеш защо се обаждам.
– Предполагам че знам, приятелю! – ентусиазмът не е намалял и на йота. Тия роботи не можеш дори да ги засегнеш! – Но искам да го чуя. Знам че си размислил и…
– Ако бях размислил нямаше да ти звъня, тъпа силиконова кутия! Явно че не съм размислил, а съм си просто балък… Скачам с двата крака… Главата в торбата… Как му казвате вие, интегралните схеми на това с Катализатора? – думите едвам излизат от устата ми.
– Поздравления, Шан Фенши. Искаш да ти запиша час за дигитализация? За протокола, отговори с да или…
– Да, проклета машина. Кога да идвам да ме катализирате?
– Проверявам за свободни часове. Заповядай утре, 0730 сутринта в Центъра за дигитализация…
Смехът ми го прекъсва.
– Значи за да я чуя за 5 минути трябва да чакам два месеца, а за Катализатора може веднага, а?
– Приятелю, терминалите са различни, каналите за комуникация са претоварени…
– Не ми се обяснявай, гаден робот! – с юмрук удрям червената слушалка на комуникатора. Завъртам се към дивана и правя една несигурна крачка. При втората се спъвам в масата и падам отгоре. Не усещам дори болка от удара, решавам че петдесетте сантиметра до леглото са непосилна задача и затварям очи на пода.
***
Влизам в центъра за дигитализация на Корпорацията и като че ли пристъпвам в друг свят. Всичко е бяло и лъскаво, а холограмните движещи се плакати по стените почти ме карат да забравя за жълтата мъгла навън. Единствено острата болка в главата от сблъсъка с масата снощи ми напомня къде се намирам.
Свалям дихателната маска пред входния терминал, и изричам:
– Шан Фенши, номер 953579542, пин 57355.
Терминалът премигва в зелено. Женски глас изчуруликва:
– Добре дошъл, Фенши. Имаш запазен час за катализирана дигитализация. Моля продължи по коридор 7-Х. Терминал 715 те очаква.
Продължавам по коридора, а болката пулсира с всяка крачка. Радвам се, че съм пропуснал хранителното блокче за вечеря и закуска, защото най-вероятно тялото ми щеше да ги изхвърли точно тук, на белия лъскав под. С всяка стъпка обаче дишането ми се учестява, а като заставам пред 715 и изричам идентификацията, усещам, че и гласът ми леко трепери.
“Тя е там и те чака. Какво толкова го мислиш? Явно вече ти липсва жълтата отрова навън!”
Мисълта ми дава кураж и пристъпвам в терминала. Срещу мен се завърта бяло кресло, явно събудено от отварянето на вратата. Женския глас от входа на сградата се чува отново:
– Корпорацията приветства твоето решение, Шан Фенши. Моля седни на креслото и се отпусни. Остави на нас да се погрижим за теб, момче! – гласът провлачва последните думи. Чудя се дали роботът е програмиран да звучи успокояващо или съблазнително.
Краката ми треперят, но все пак се приближават към бялото кресло. Завъртам се и сядам отгоре. Датчикът регистрира тежестта ми и креслото бавно се завърта с гръб към входната врата. Пред мен се появи монитор с малък надпис:
“Докоснете за да започнете катализирана дигитализация!”
Ръката ми се насочва към екрана, виждам че пръстите ми треперят на сантиметри от дисплея. Насилвам се и долепям длан.
Това беше. Главата в торбата. Няма връщане назад. Ще се видим от другата страна.
“Процедурата задействана! Приятно прекарване в Горния свят!”
Прозрачен шлем се спуска от тавана към главата ми. Знам какво ще последва. Гледал съм го в хилядите реклами на Корпорацията.
Когато шлемът застава около главата ми, аз усещам засилващо се чувство на клаустрофобия, въпреки прозрачната материя. Силно убождане във врата ме кара да подскоча. Катализаторът.
“Химически катализатор приложен. Сканиране и създаване на дигитален церебрален отпечатък. 5% завършени.”
Долавям съвсем леко жужене, идващо откъм шлема.
“15% завършени.”
На екрана се появява чакалня на гара с една метална пейка. На нея виждам… Ли Мусиан. Тя става и се затичва към мен… каквото и да бях аз в момента в Горния свят.
– Фенши, не мога да повярвам че се реши! Нямаш си представа как тичах до тук, като чух в колко часа ти е резервиран ъплоуд-а! Вълнуваш се, нали? НАЛИ?
Аз се опитвам да отговоря, но устата ми трудно се отваря. Езикът ми като че ли е заел цялото пространство в устната кухина. Струва ми се невъзможно да кажа каквото и да е. Може би трябва да изпитвам паника. Но Катализаторът работи. Впрягам всичките си сили да се усмихна на Мусиян.
“45% завършени.”
– Не се напъвай, скъпи. Пътуването скоро ще приключи и ще си говорим колкото искаш. Потърпи още малко…
Екранът се завърта и ръбовете му се размазват. Като че ли дисплея представлява една мембрана, която пази непознатия бряг отсреща от набезите на нашия груб, миризлив и негостоприемен свят.
С усилие фокусирам върху надписа:
“75% завършени.”
Как ли щях да прескоча мембраната? Какво ли е усещането да се провра през този портал и да се появя в лъскавия зелен свят от другата страна. Сигурно щеше да е като раждането. Разликата е, че тогава си една празна страница. А сега си нося цялата папка със спомени…
“100%. Дигитализация завършена!”
Но какво става? Аз съм още тук. Не трябваше ли да съм се проврял през този цифров родилен канал?
Причернява ми. Опитвам се да извикам, но устата ми не ме слуша. Единственото, което виждам е малко светло петно в центъра на екрана. Всичко останало потъва в мрак. Тогава го виждам. Някакъв мухльо излиза иззад кадър, прегръща Лу Мусиян. Силно. Повдига я, хваща я за съвършеното дупе и я завърта, с вдигнати крака. Как смее… той…
И забелязвам лицето му. Липсват дълбоките сенки под очите, сивите бакенбарди, хлътналите бузи, но това е лицето което виждам в екраните, в малкото квадратче в ъгъла. Това съм аз. Или по-точно, това което мога да бъда…
Докато двамата се отдалечават, аз осъзнавам че съм минал на непознатия бряг. А тази отровена какавида, която се гърчи в центъра за дигитализация на Корпорацията ще премине в света на тъмната забрава. След като акостираш отсреща, запалваш кораба с който си пристигнал. За мен, тук, на борда, остава само да позволя на мрака да ме погълне.
С последни сили успявам да вдигна ръка за сбогом. Бъди щастлив, Шан Фенши!
Оливър Костов е запален читател и писател на всякаква фантастика, било то научна, спекулативна или дори… историческа. Ако „Катализаторът“ ви е допаднал, можете да прочетете откъси от дебютния му роман „Раят под купол“ тук: https://oliverkostoff.com/bg/raiat-pod-kupol/ .
