ЮЛСКИ ЗДРАЧ
О, този мирис на смокини
от скрити дворчета
край крепостни руини!…
Вървя унесен, омагьосан
по мраморните стълби
на миналите времена.
И тези доверчиви гълъби,
кълвящи от дланта ми
златни семена!
Усетили са, че не съм ловец –
освен на спомени понякога…
Сега е все едно дали съм
император, рицар,
роб или носач.
Ухае на тъга и на смокини
този късен юлски здрач. – Иван Вълев
ЛЯТО
Платинени от зноя небеса,
плакатно-жълти брегове и дюни,
тук-там тропични, странни дървеса,
мастилено небе и две мауни.
И пясъци, които нямат край…
И тишина, до блясък насветлена.
И някава момиче, що сияй
със хубостта на цялата вселена.
А в пясъците – бронзови тела
и мирис на далечини, които
зоват със ветрове и със крила,
и с ласкавата гибел на водите…
Над всичко – нежна-нежна мараня
и веселата синка на морето.
Неизразима синя светлина,
която угасена, още свети..- Славчо Чернишев
.Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Лятото ме гледаше.
С очите си отново ме целуваше.
А вятърът се блъскаше във роклята,
прегръщаше нозете й, докосваше
по устните й сянката на залеза
и цялата неспирно я люлееше —
завиждаха му може би ръцете ми…
Завинаги ли? Лятото ме гледаше.
Очите му отново обещаваха
завръщане, по-хубаво от първото —
ний, влюбените, вярваме на лятото.
Ний, влюбените, винаги потъваме
в очите му дълбоки —
в най-дълбокото,
където са зелените съзвездия
на сълзите… Ний вечно се усмихваме.
И устните ни вечно са уплашени.
И вечно, вечно, вечно искаме
да задържиме за минута лятото.
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Бързо се притискаме.
И махаме с ръцете си… И гларуса,
и вятъра, и залеза тържествено
ще съобщят на всеки, че за София
със влака в десет си замина лятото.
По дяволите! Всичко е известно.
Известно е. Но все пак оставете ме
да се удавя в погледа на лятото.
Да ме вълнува беглото докосване
на медните й колене…
И в пръстите,
замрежили лицето ми изопнато,
да прозвучат тръстиките созополски.
Какво, че е известно. Оставете ме
да й говоря и да вярвам с някакво
забравено, детинско изумление,
че ме обича, че е много влюбена,
че винаги ще ме обича… Лятото
ми маха дълго със ръка…
Ах, лятото
не искаше да си отиде… – Христо Фотев
