| Неговите картини не разказват истории в класическия смисъл, а изграждат състояния – пространства на паметта, в които символите изплуват като остатъци от колективно несъзнавано. Изложбата функционира като своеобразен визуален театър, в който фигурите, животните, маските и знаците преминават през непрекъснати метаморфози. Още в „Троянска история“ се откроява един от устойчивите похвати на автора – фрагментарната композиция. Пространството е разслоено на отделни пластове, които едновременно се противопоставят и комуникират помежду си. Конят – централен символ на паметта, войната и съдбовността – не е героизиран. Той е по-скоро призрачно присъствие, носител на историческо самосъзнание. Черният кон в централната част на платното изглежда като изваден от полуразрушен мит, докато синият профил вляво напомня за образ на антична фреска. Именно тук Банков разкрива една от най-съществените особености на своя художествен език: съчетаването на експресивна живописност с наивистична условност на формата. Авторът не се интересува от анатомична достоверност или илюзионистично пространство. Фигурите често са редуцирани до знаци, а предметите функционират като символни маркери. В „Трите грации“ митологичният сюжет е лишен от класическата си хармония и еротична завършеност. Женските тела са удължени, почти безтелесни, сякаш съществуват между материалното и ефирното. Композицията е организирана фронтално и декоративно, близо до иконната структура. Пространството е разделено на цветни полета и текстурни зони, в които се появяват фрагментирани знаци и абстрактни следи. Ябълката в долната част на платното може да бъде прочетена едновременно като алюзия за изкушението, за избора на Парис и за цикличността на женския архетип. Особено силна е способността на Банков да изгражда атмосфера чрез колорита. Той работи с приглушени охри, землисти тонове, наситени сини и тъмни контрасти, върху които избухват отделни акценти в червено или златисто. Цветът при него не е описателен, а психологически. В „Тя, магьосницата“ това се проявява най-категорично. Женската фигура е разположена в почти съновиден пейзаж, населен от животни и сферични форми, които напомнят алхимични или астрологични символи. Черната котка, кучето и сияещите кълба създават усещане за ритуалност и окултно познание. Жената тук не е портретен образ, а медиатор между различни светове – реално и ирационално, земно и космическо. Тази линия преминава и през произведенията „Орфей и Евридика“, „Молитва“, „Следи“, „По синя луна“, където усещаме същото напрежение между видимото и скритото. Банков използва митологичните сюжети не за да ги илюстрира, а за да ги преведе в съвременна психична образност. Митът при него не е разказ за миналото, а активна структура на човешкото съзнание. Художественият език на автора може да бъде разгледан в близост до традиции на символизма, метафизичната живопис и постсюрреалистичната образност, но без директна зависимост. В някои композиции се усеща родственост с експресивната декоративност на Марк Шагал, особено в начина, по който фигурите съществуват извън логиката на реалното пространство. На други места се появява чувствителност, близка до балканския митопоетичен модернизъм – свят, в който животното, човекът и предметът участват в една обща символна система. Съществено е и отношението към фактурата. Банков изгражда повърхността на платното като натрупване на следи – драскане, наслагване, размиване, полупрозрачни пластове. Това придава на картините усещане за време, сякаш образите са преживели ерозията на паметта. Те не изглеждат завършени в академичния смисъл, а по-скоро открити към нови прочити. Изложбата като цяло създава впечатление за вътрешно пътуване през архетипи, митове и лични видения. Илия Банков не предлага лесно разпознаваеми послания, той изгражда визуална поезия, в която символът остава многозначен, а образът е умишлено недоизказан. Именно в това напрежение между фигуративното и съновидното се намира силата на неговата живопис. |
Деница Ив. Иванова-Алекдсандрова |
