Системата на българското образование провежда промените като документи, но не и като резултати
На хартия в България се случва образователна реформа и тя съдържа всички правилни неща. Де факто обаче ние обществено съгласие, анализ на ситуацията и капацитет за такава реформа нямаме.“ Това е оценката на човек, който познава системата отвътре. Наталия Митева – бивш зам.- министър на образованието в три правителства, експерт по въпросите на ОИСР (Организацията за икономическо сътрудничество и развитие) и Google for Education. В разговор за „Капитал“ тя посочва и аргументите за тази диагноза.
През последните години държавата уж говори на езика на модерната образователна политика. В документите присъстват всички правилни думи като компетентности, умения, интегрирано знание, критично мислене, дигитализация, STEM и т.н. На ниво намерение България изглежда синхронизирана (или поне приблизително) с онова, за което говорят в развитите образователни системи.
„Но между езика на реформата и реалността в класната стая има пропаст“. Според Наталия Митева тя не се дължи само на липса на политическа воля. По-дълбокият проблем е, че системата не разполага с работещ механизъм, който да превърне правилните идеи в последователна промяна, за да подобри образователните резултати на учениците и в крайна сметка – благосъстоянието им. Реформата е обявена, но не е организирана. Работена е, но не е управлявана. Финансирана е, но рядко е измерена като ефект.
Именно затова новият министър на образованието няма да наследи просто списък с нерешени проблеми. Той ще наследи система, която умее да произвежда реформа като документ, но не и като резултат. И вероятно ще се сблъска с механизма, чрез който проблемите се възпроизвеждат, смята експертът.
Реформа без ясна рамка
В България привидно решението накъде да върви образованието е взето – и с пълно съгласие. Промяната трябва да започне с учебните програми – съдържанието да е с по-малък обем, но с повече смисъл, с връзки между предметите, развитие на умения, а не просто възпроизвеждане на наизустени знания.
Преди самото пренаписване на програмите обаче има няколко съществени елемента. „От опита на ОИСР знаем, че всяка държава сама избира компонентите на реформата, но има задължителни, без които този процес се обезсмисля: задълбочен анализ на ефективността на текущите учебни програми; цялостна теория на промяната – какво, защо, как се прави; формулирана концепция какво трябва да се промени; визия за профила на ученика – какво трябва да знае и може при завършване на всеки образователен етап“, казва Митева.
В един работещ процес промяната на учебните програми започва с ясно дефинирана рамка и цели. Какъв тип ученик искаме да изградим, какви компетентности трябва да развие, как те се разпределят по възраст и как се свързват между отделните предмети. Това е моментът, в който системата трябва да отговори на най-трудния въпрос: какво означава да си образован днес. В българския случай този въпрос остава частично отворен.
В закона все още стоят девет групи компетентности, разработени по по-стара европейска рамка, която междувременно е променена. Т.е. системата стъпва върху основа, която вече не е много актуално.
По-големият проблем е, че процесът по писане на новите учебни програми започва без предварителните елементи като цел, профил на ученика и широко обсъдена компетентностна рамка. „Тече с някаква шеметна скорост дори“, казва Наталия Митева. А когато сроковете са кратки и рамката не е напълно изяснена, участниците в процеса неизбежно се връщат към познатото. Те нямат време да изграждат нов модел, затова адаптират стария.
Вместо първо да се изгради обща концепция как се развиват уменията от 1 до 12 клас – какво отпада, за да се освободи място за ново – започва директно писане на съдържание по отделни дисциплини. „Всеки предмет „работи за себе си“. Всеки екип оптимизира собствената си част. Но цялостната картина остава неясна“, обобщава Митева.
Това създава и други проблеми: няма механизъм, през който да се огледа натоварването на ученика и дали хоризонтално се развиват компетентности – като социално-емоционалните, дигиталните, комуникационните, критическото и аналитичното мислене.
Резултатът е познат – нови програми, които изглеждат модернизирани като формулировки, но до голяма степен запазват старото съдържание и липсват връзки между предметите. За да се свържат, трябва да има обща рамка над тях. А когато тя липсва или е остаряла, най-сигурното решение е да не се пипа твърде много. Така реформата продължава да не прави най-трудната крачка – да пренапише съдържанието, а не просто да го пренареди. И оставя след себе си нещо, което изглежда като промяна, но без да променя начина, по който учениците учат.
Кой „пише“ реформата
Този въпрос е ключов. По традиция се създават работни групи за новите програми. „И точно тук започва същественото изкривяване“, казва Наталия Митева. В тези групи влизат предимно хора от самата система. Това са дългогодишни и несменяеми експерти от администрацията, дългогодишни автори на учебно съдържание, преподаватели, които вече са участвали в предишни реформи. Това са хора с опит и познание за системата, но и с ясно оформен стериотипен начин на мислене как тя трябва да изглежда.
Външният капацитет от нови и прогресивни университетски преподаватели, изследователи, практици с различен профил, международни експерти остава ограничен. Не защото формално е забранен, а защото на практика трудно се вписва в процеса. „Системата не допуска външна помощ„, описва ситуацията Наталия Митева, включително и опитите да се използва експертизата на организации като ОИСР. „Това не означава непременно, че няма контакти. Но самият начин, по който е организирана работата, не позволява външните идеи да променят резултата“, допълва експертът.
Представете си типичната среща на такава работна група, казва Митева. В залата има няколко учители, университетски преподаватели и представители на администрацията. Сред тях е и човекът, който всички неофициално разпознават като „носителя на процеса“ – дългогодишен експерт с опит по предишните програми, познаващ в детайли нормативната рамка, дългогодишен ръководител на ключова дирекция в МОН. Този екип постепенно „адаптира“ новата идея, но така че тя да се впише във вече съществуващата структура, вместо да я промени. Накрая уж има нови формулировки, нови акценти, нов език. Но логиката остава същата.
Вътрешносистемният процес е структуриран така, че новите идеи и участници трябва да се адаптират към вече съществуващия модел, а не да го променят. Те влизат в рамка, която е зададена предварително с конкретни срокове, формати, изисквания и очаквания. Това създава няколко ефекта едновременно.
Първо, новите идеи се „превеждат“ на стария език. Концепции като междупредметни връзки или развитие на умения се добавят като елемент, но не пренареждат логиката на програмата. Същото се случва и с „добавянето“ на изкуствен интелект в учебните програми.
Второ, рискът от реална промяна се минимизира. Хората, които пишат новите програми, са същите, които са работили по старите. „Трудно да промениш радикално модел, който сам си изграждал и поддържал с години“, обяснява Митева.
И трето, процесът остава затворен. Дори когато има външни участници, те нямат достатъчно тежест да променят посоката и рамката. „Така новата реформа започва със стария състав, и то не просто като списък от хора, а като начин на мислене“, смята бившият зам.-министър.
Системата не знае дали и как работи
След написването на политиките идва най-важният етап – оценката на ефекта. Работи ли това, което сме създали? Как се прилага в училище? Какво трябва да се промени, преди да стане устойчиво? Именно тук се вземат решенията, които превръщат една реформа от идея в реален резултат.
В българския модел този етап на практика липсва или е силно ограничен. „Нула усилие и ресурс отива за наблюдение и оценка – нямаш представа за ефекта на това, което правиш“, казва Наталия Митева. Системата може да отчете колко програми са написани, колко обучения са проведени, колко средства са усвоени. Но много по-трудно може да отговори на въпроса какво реално се е променило за ученика.
Без механизъм за измерване реформата не може да се коригира в движение. Грешките се повтарят, успешните практики не се разпознават и разширяват, а всяка следваща промяна започва почти отначало.
Този дефицит на реална оценка дава видими резултати. По данни от международното изследване PISA българските ученици остават сред страните с най-висок дял функционална неграмотност в Европейския съюз. Значителна част от 15-годишните не могат да прилагат базови знания по четене, математика и природни науки в практически ситуации.
Разликата между учениците от различни социални групи също е сред най- големите в ЕС. Ниските резултати се потвърждават и от националните ни външни оценявания. Тези резултати не са просто статистика, а показват, че въпреки последователните опити за реформа системата не успява да произведе основния си резултат – ученици, които могат да използват знанието, а не само да го възпроизвеждат.
И какво от това?
След 37 години преход и множество опити за реформи в сектора, създаване на силно и ориентирано към бъдещето образование е ключово за България. Всяка година средното си образование завършват между 50 000 и 60 000 младежи, а съдбата на общо 700 000 деца в системата е в ръцете на тези, които правят политики за образование и изпълват със смисъл класните стаи всеки ден. Да се подходи стратегически и с мисъл за образованието е задължителен елемент от рецептата България да има силна и качествена работна сила, както и икономика, която дава възможност за достоен живот на гражданите й.
Проблемът всъщност не е в липсата на идеи. Той е в начина, по който те влизат в практиката. Кой и как създава рамката на реформата, кой пише новите програми, как се организира процесът, как се вземат решенията и дали изобщо се проверява какъв е ефектът. Именно тук е реалният избор пред следващия министър. „Не дали да започне нова реформа. А дали е готов да промени системата, която превръща всяка реформа в нов документ“, казва Наталия Митева.
