Васко и Евгени, седнали на пейка в горния край на Морската
градина, гледаха как поставената в тревата пръскачка се върти и мокри
бронзовата статуя на плувкиня. Освежителните пръски стигаха до тях
и разхлаждаха нагорещените им от августовското слънце тела.
Наоколо беше пусто. Само някакъв пенсионер в бял панталон и
риза и със сламена шапка в ръка се приличаше на съседната пейка.
Напук на всички слънчеви изригвания, които предизвикваха толкова
много вестникарски статии и човешки страхове. Лекият полъх носеше
откъм морето нестройните възгласи на къпещи се и миризмата на
гниещи водорасли. На Евгени му миришеше и на бой, но нямаше
никакво намерение да споделя това с приятеля си. Васко щеше да му
се присмее.
Пенсионерът от съседната пейка се размърда, сложи сламената
шапка на голата си глава и пое, подпирайки се на бастун. Загледан в
бронзовата плувкиня, Васко не пропусна отдалечаването на стария
човек. Озърна се насам-натам — сега двамата с Евгени бяха сами.
— Хайде! — стана той от мястото си.
Миризмата на бой обаче държеше Евгени като залепен за
пейката. Той гледаше гузно към морето, където бойни кораби,
украсени със знамена, стояха на рейд в очакване на празника на
военноморския флот.
— Женя, хайде де! — подкани го отново Васко.
Евгени, на когото за по-кратко викаха Женя, вдигна тъжни,
уплашени и виновни очи към приятеля си. Васко махна
пренебрежително с ръка — за нищо не го биваше този Женя — и
тръгна сам през тревата. Спря пред крана, огледа се още веднъж,
развинти ловко маркуча, дръпна го и отскочи встрани. Дебела струя
вода започна да залива тревата.
— До довечера ще е готово! — каза той, когато се върна при
приятеля си.
Женя се почувства неудобно. И той можеше да помогне, ама на!
— Давай да я преместим! — хвана Васко пейката от едната
страна.
Женя се размърда. Огледа се плахо и с неохота повдигна пейката.
— Давай, давай! — подкани го Васко. — Трябва да е на тъмно.
Да не искаш да чупим лампата!
Ако ставаше дума за обикновена електрическа крушка, нищо не
им струваше да я счупят. Но в случая ставаше въпрос за хубав
електрически фенер от млечнобяло стъкло. Преди една-две години
нямаше да му простят. Но на тринайсет години трябва да си природно
тъп и да ти липсва елементарно гражданско чувство, за да вкараш
градския народен съвет в толкова излишни разходи. Затова Женя, без
да чака нова покана, помогна на Васко да отнесат пейката под
смокиновото дърво, там, където, когато се стъмнеше, светлината на
лампата фенер нямаше да смущава никого.
— Момичетата са срамежливи — каза Васко. — Не дават да ги
целуват на светло.
— Така е — съгласи се Женя, въпреки че през живота си не беше
целувал момиче. Знаеше, че момичетата не харесват много-много
дебелите момчета. Да вървят по дяволите! Не би се отказал дори от
една варненска милинка заради което и да е момиче.
Облякоха си ризите, взеха в ръце сандалите и тръгнаха. Васко се
обърна още веднъж към тревната площ. Водата усилено я заливаше.
Стори му се, че сега статуята на плувкинята го гледа сърдито. И
последната капка от тялото й беше изсъхнала и слънцето печеше
безмилостно бронзовата й фигура.
Братя Мормареви
