Три стихотворения от новата книга „Водата плаче. Екопоезия“
Анжела Димчева
НИМФЕУМ
Някъде в дебри Родопски,
до Каснаково и Клокотница,
нощем нимфи танцуват
под божествена музика
от златната лира Орфеева.
Точно тук, в нимфеума,
тайнството от векове привлича –
светилище на Афродита,
храм на любовта и на магията,
тракийски олтар за девици…
Топло е и в танца на цветята,
в хладни струйки от аязмото
всяка болка мигом чезне,
а къпещата се в роса зачева…
Богинята на любовта е тук –
в земите ни християнски,
не ни трябва град прочут –
нито дворци и брилянти…
Ще дойде ден, когато водата
ще бъде по-ценна от златото.
МИДАС
– Природата линее в моите ръце,
плодът застива в свойта красота,
червеят, и той замръзва в златна поза,
нежна плът не мога да докосна,
о, да можех аз поне вода да пийна,
изпръхналите устни да поръся,
но изворът, уви!, на златна лава
се превръща.
– Но ти желаеше властта,
с която боговете разполагат.
– И най-могъщият на този свят
осъден е на смърт без мириса на хляб,
без речната прохлада на гората,
без виното, което като еликсир
в душата ми поражда сто желания.
– Да бъдеш господар е кървава наслада,
богатството бронира твоето сърце
с умората от струпаното злато.
– Зная днес каква велика сила
крие златото недостижимо,
но щом ме алчност заслепи
с постове, пари, омрази и лъжи,
изкуши ме нечия прокоба зла
от живото – мъртвило да творя.
– Безжизнената същност на нещата
засища алчността,
но винаги наказва свободата.
О, Мидас,
ти си роб на златната магия,
твоята мечта и твоя гилотина.
Пактол не пречиства вече грехове,
самата тя е пъклена отрова,
бащи оставят свойте синове
под мириса на атомния покрив.
– Нима умирам аз,
нима съм нищо повече
от златна мумия…
– И пак ще израстат цветя,
недокоснати от алчни пръсти,
и пак косите на дъжда
ще радват необята пъстър,
и пак плътта ще броди
през мрак и светлина,
вода и въздух,
о, благословена мъдрост
на висшата природа.
ОТВЪДНАТА ВОДА
Река прощална. Ничия река.
Прохладно и подвижно безразличие.
Калин Донков
Нощ, която се смее,
рани, които танцуват,
а цялата моя надежда
в реката студува.
Бърза нетърсена жажда,
чаша любов, чаша отрова –
реже дъждът по паважа
моите мисли окови.
Пролет ли търсим накрая?
Тази възможна раздяла –
не е роля, която играя,
нито процесия в бяло.
Жива водата лекува,
лягам под връх от тъга,
Спуска се сняг ранобуден,
мие, измива дим и ръжда.
Всяка надежда е зима,
всяка любов е порой,
ако забравя и твоето име, значи танцувам в небесно хоро.
из подготвяната за печат стихосбирка „Водата плаче“
