През 1776 г. Томас Джеферсън обеща правото да се търси щастие. Това, което повечето хора не осъзнават е, че той не е имал предвид пица, секс и преяждане със „странни неща“ до 4 сутринта.
Повечето хора мислят, че щастието означава да се усмихваш през цялото време, да се чувстваш добре, никога да не се бориш. Но ако това беше така, клоуните и наркоманите щяха да са най-щастливите хора на света.
Когато Джеферсън е писал „преследване на щастието“, той не е говорил за удоволствие.
Тогава щастието е означавало нещо различно. То е означавало процъфтяване. То е означавало цел, смисъл, да живееш според ценностите си. То е означавало да живееш добре, дори животът да те удря в стомаха.
Джеферсън не е измислил тази идея. Тя идва от Аристотел, който е казал, че всъщност има два вида щастие:
- Хедонистично щастие
(Удоволствие, комфорт, разсейване.) - Евдемонично щастие
(Изпълнение. Цел. Да знаеш, че времето ти тук наистина има значение.)
Хедонистичното щастие е евтино. Избледнява в момента, в който еуфорията отшуми.
Но евдемоничното щастие е трайно. Да, по-трудно е. Изисква жертви. Но това е единственият вид щастие, което те оставя цялостен.
И все пак повечето хора прекарват целия си живот в преследване на хедонистично щастие – после се чудят защо се чувстват толкова празни.
Ако щастието ви изчезне в момента, в който свърши удоволствието, то никога не е било щастие. Било е просто анестезия.
Марк Менсън
