На 23-ти октомври художниците от ГОАРТ откриха изложба в изложбени зали „Недялко Каранешев“ в гр. Горна Оряховица по случай 18 годишния си рожден ден. Рожденик беше и колегата Илия Банков.
В изложбата участваха –
д-р. Деница Иванова – Александрова
Деница Димитрова
Жана Тотева
Илия Банков
Ирена Димитрова
Надежда Александрова
Пепа Хаджитодорова
Петър Крусев
Роза Абаджиева
Янко Янков
и проф. Радослав Радев.
В изложбата показаха не само най-новите си живописни творби ,но и керамики от състоялия се това лято Керамичен пленер на групата в Мерданя в ателиета на Надя Александрова.
Изложбата откри със словото си професор Радослав Радев.
ИЗЛОЖБА НА ГОАРТ 18 ГОДИНИ
ОТ ОСНОВАВАНЕТО НА СДРУЖЕНИЕТО
Тази изложба е изложба на утвърждаването, тъй като сдружението ГОАРТ навършва 18 години. За това време се смениха много модни тенденции в изобразителното изкуство, редуващи абстрактност и предметност, инсталации и гротескови композиции, но творците от ГОАРТ не забравиха, че без хармонията живописта е сянка от образа на дявола. Разграждането е предизвикателство, но не е перспектива, съблазън, но не и съпричастие. Ето защо движението, съгласуваността, утаената тишина на красотата, топлата радост на цветовете са същина в естетиката на художниците от ГОАРТ. Дори когато ползват хумора и закачливостта на остроумието, те не забравят усмивката като пътуване към смисъла. Творците са различни по своя маниер и техника на изписване, но колко е приятно да мислим това различие като близост, тъй като ни дарява с усещането за свобода. Това лято художниците от ГОАРТ осъществиха керамичен пленер в ателието на Надежда Борисова, която усмихна всички в желанията им да творят чрез глината. Плод на тези усмивки са част от творбите в тази изложба.
Но нека да видим какви са бисерите в чудесната огърлица от цветове и идеи.
Илия Банков така се е отворил към светлината, че е избягал от конфликтите и проблемите, като дете, за което гледането в слънцето е игра. При това състояние е естествено да открие магията на женското излъчване и то така, че да ни се поиска да потънем в нея, но не като гибел, а като спасение. Всичко това е проява на жизненост, защото той е запазил способността да се любува над онова, което твори. Отражение, сплитане и пристан в библейското. Простичко и ясно, защото над всичко звучи смисъла на думата: Съществувам. Какво повече от това. Днес е и рождения ден на художника, т.е. ден за благослов. Нито повече, нито по-малко.
Янко Янков е творец, който непрекъснато подбужда – първо себе си, а след това и зрителя. Той е преодолял студената празнота на абстрактното и е сътворил от него интимност. Освободил се е от егоизма на фигуративното и затова всеки елемент от картината живее чрез преливането си в другия. Общуването става празник на радостта под знака на светлината. Самите заглавия на картините: „В търсене на светлина“, „Слънчев ден“, както и „Импресия в червено“ и „Вертикално настроение“ ни водят към приятното усещане, че хубавото предстои. Живописта му поражда очакването, за да даде смисъл на намерението. Нито повече, нито по-малко.
Жана Тотева е взела много от иконографията и поради това в живописта ѝ цветовете са укротени от съзерцанието и смирението. В пейзажите всяко нещо си стои на мястото, така както е поставено от Бога и затова живее като неоспорима ценност. Ако е село, то е в прегръдката на природата, ако е цвете, то е погалено от слънцето. Композициите ѝ са организирани така, че отделните елементи да се приобщят един към друг. Ярките претенции на цветовете се оглеждат в топлите ласки на хармонията. Три са подбужданията, когато гледаме картините ѝ: цветния път, приказността и доброто настроение. Нито повече, нито по-малко.
За Роза Абаджиева Югът и Изтокът са изчистване, при което първият звъни в червено, а вторият в синьо. И колкото и да гледах картината, изобразяваща улица „Гурко“ във Велико Търново, толкова повече усещах протичането на историята като топлина. Времето е означено като начало, което е такова съзвучие от мигове, че сме готови да живеем без чувство за край. В нейната живопис дървото е най-висшия израз на жизненост, защото старостта е раждаща. Младите клонки са мечтанието на стареца. Подухне ли ветрец може да пипне детството си, удивен, че го вижда. Нито повече, нито по-малко.
Деница Иванова-Александрова умее в малките формати да постига мащаб и то не като отваря пространството, а като изразява отношение. Тя е импулсивна, пейзажът е движение, цветът бяга извън формата, както облаците играят по небето като боички в детски ръце. Любопитството ѝ наднича еднакво в мрачното и в светлото, защото извисяването не се случва само чрез едното без другото. Топонимичните заглавия на картините – „Връх Марагидик“, „Облаци над Априлци“ дават идея за изживени мигове сред природата. Художничката дава знак чрез картините си, че е поискала да бъде, където е хубаво и тайнствено. Нито повече, нито по-малко.
Деница Димитрова рисува чрез светлия си характер, на който очите и ръцете са само инструменти. Способността ѝ да бъде радостна превръща най-обикновените неща в предмет за удивление. Наглед натюрмортите с риби биха могли да минат за кулинарни шедьоври, но в цветността им е внушението, че трябва да сме винаги отвъд начина на употреба. Тези картини са уроци по съществуване, те са благослов за живота чрез красотата на обикновеното. В ежедневието една улица може и да не е забележима, но в нея има толкова светлини и сенки, колкото и тайни. Обикновеното е подаръка на живота, която трябва да ценим. Нито повече, нито по-малко.
В керамичното ателие на Надежда Александрова това лято разбрахме, че да се меси глина и да се меси тесто е едно и също. С първото дядо Божи е омесил човека, на когото му е дал правото да направи дъхаво съществуването като меси хляба си. Така човек може винаги да се очиства от греховете си. С чистота подхожда Надежда Борисова и към темите си и то експресивно, омагьосващо, с чисти цветове, чрез познатия, но и загадъчен ритъм на народната шевица. Разтворените и загърлени чашки на цветовете внушават, че животът е дар, който не може да бъде прахосван отвъд красотата. Нито повече, нито по-малко.
При Петър Крусев не знам дали можем да говорим за граница между живопис и поезия. Ако оставим очите си в багрите, душата ни ще звънне от лирическите заглавия на картините му. Творбата „Пазарен ден“ е ключът към неговата естетика – абстрактното съчетаване на цветовете е толкова богато постигнато, че те внушават шаренилото и врявата на пазара, но покупко-продажбата на надежди, а не на стоки. За да се улови същността на предмета, трябва да се махне самият предмет. Тогава разбираме ние какви сме, защото чувстваме това, което виждаме. Нито повече, нито по-малко.
В картините на Ирена Янкова странно съжителстват красота и ирония. Неуловимо става онова, което е бляскаво видимо. Дори самото заглавие „Алено великолепие“ ни кара до сме примамени и същевременно отдалечени от това изобилие на красота. Но мечокът, който е заспал върху стара, превзета от природата кола, поражда такова умиление, че ние забравяме за възможността сцената да бъде нагласена. Такава техника на живописване изисква голямо търпение, тъй като всеки детайл е отделна вселена. Талантът ѝ живее чрез любопитството, което всеки ден слага в ума ѝ по една тайна като примамка за бъдеще. Нито повече, нито по-малко.
Пепа Хаджитодорова е художник, който открива съзвучията в природата. За нея композицията не е организация на пластичното, което трябва да бъде измислено от човека, тъй като природата най-добре съчетава форма и цвят и в този смисъл е непостижима. Съцветието на една роза подбужда сетивата ни в такава степен, че ни кара това хубаво, което искаме за себе си, да го поискаме и за другите. В оперението на пауна има такова разнообразие и богатство, че можем спокойно да го мислим за космос, който можем да пипнем. В картините на Пепа Хаджитодорова има една спокойна наслада от живота. Нито повече, нито по-малко.
Радослав Радев
проф.Радослав Радев е роден на 5 октомври 1954 г. Завършил е българска филология във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“, където сега е професор по методика на литературното обучение. Редактор е на алманах „Света гора“, а сам е автор на литературоведските книги „Алеко Константинов. Лице и опако“, „Иван Вазов и българското предвечерие“, „Енциклопедия на българската възрожденска литература“, „История и култура на България в дати. Възраждане“, „Размисли за иконата и стенописа в българската литература“, „Сбъднати пътувания на духа чрез словото и пластиката“, „От калпака до цървулите“.
Как станах член на ГОАРТ
Стоя си аз метър и шестдесет и седем и се взирам в някакви концентрични кръга, които в последствие разбирам , че изпълняват ролята на пъп при тримата светии Стефан, Илия и Петър и при последния езичник Янко. По нагоре не смея да вдигна погледа, за да не срещна сърдитите очи на Господ. По близък съм по ръст до Роза, Ваня, Пепа и Ирена, та си мисля как ще ме приемат в ГОАРТ – като мъж или като жена. За мъж имам някои първични белези като брада, но като знам, че нашата баба, която минава деветдесетте, се сдоби с брада, вярно редичка, ама пак си я носи с достойнство, си рекох, че и с това няма да мина за мъж. Спомням си че на осемдесет сантиметра надолу от устата имах един линеен хоризонтал, който беше лост от първи род с необходима опора, за да обръщам Земята (разбираемо , че е от женски род ). Но сега осъзнавам защо Паул Клее е дефинирал линията като точка, излязла на разходка – точката остава очевидна, а линията въображаема. Очевидно и тук няма как да се вредя сред мъжете, защото за тази точка не отговаря местоимението ТОЙ, а ТЯ. После си помислих – да така е, но поне все още здраво стъпвам и имам походка алюр – нито галоп, нито тръс, а си е направо земетръс. Но като погледнах , че Ирена се е побрала цялата във Валендорфската венера и е останало място за цял волейболен отбор, си спомних стъпката на Янко, в която мога да се разположа цял и да оставя място за лозето му от Джулюница, поне от време на време да го пръскам, то си казах, че и тук ще мина за една гъба челядинка, сиреч гвоздейка. Странно защо гвоздей е минал в женски род, вероятно защото не уважаваме диалектната форма гвоздей, от която няма ка да се получи гвоздейка.
Е, рекох си, хубаво се натъкмих, ама поне от приказка на приказка мога да го докарам. Да, ама те и бабите разказват приказки. Като знам как Стефан Балтов изстрелва като артелерист с право мерене думите за мъжко-женската екипна работа, то къде съм аз пред тоз славен мъж – докато подредя интериора, докато наместя лакатът, за да побутна ответна величина, докато дам букет цветя нужната концентрация на женските очи, то влакът Ориент-експрес вече е навлязъл в цариградската гара и се чуват призивите на продавачите „Пресни симити, пресно са мити“, с които в техните уста звучат като “ Пресно са мити, пресно са мити“. За кого, за кого? – подсвирва въпроса босфорският вятър.
Така вече се бях подготвил да си облека роклята за церемонията, в крайна сметка по време на Сирни заговезни съм бил жена на Пеньо Пенев и за гръдното ми величие бяха сложили две кълбета, от което бабата изплете едно цяло одеяло. Когато прочетох обаче прекрасната членска карта, на която пише професор, се успокоих, защото думата се римува с компресор. Олекна ми, не съм чувал някой да казва компресорка. Тогава разбрах смисъла на израза действителен член.
С благодарност ! Компресор Радослав Радев
Препечатано от GoArt
