Той лежеше по гръб на поляната, която тук от край време наричаха Герана. Слънцето напичаше, пчелите жужаха, а пеперудите се носеха леки на вятъра, цял рояк една от друга по-пъстри. Чувстваше, че земята под сочната трева е все още влажна, но не мърдаше. Чакаше я. Беше уверен, че ще чуе гласа ѝ да го вика.
Владееше се до съвършенство, но когато над него се надвеси миловидното лице на Ния и дългите ѝ прави коси го докоснаха по лицето, се сепна.
– Ти какво правиш тук? – попита с най-безстрастния си глас.
– Дойдох да те взема, защото секретарката ти се обади, че в офиса те чакат, а не си вдигаш телефона.
– Началника се чака колкото трябва!
– Влажно е, ще настинеш!
– Не ти отива ролята на майка!
Младият мъж все така лежеше по гръб. Беше примижал, слънцето грееше право в очите му, но забеляза сянката, която премина по почти детското лице на Ния. Тя се беше отдръпнала, но не сядаше до него, а клечеше. За нея всякакви буболечки, животинки и тревички криеха опасност. Тя беше градско чедо.
– Прибирай се в къщата! – той беше лаконичен и обикновено нареждаше, включително на нея.
Ния стана и се отдалечи също толкова безшумно, както беше дошла.
Той се унесе отново в звуците на детството. Засвири щурец и по лицето му се разля усмивка. Когато беше дете не я чакаше, но тя идваше да го вика. Сега щеше да я чака, докато се появи. Не можеше да вземе решение без нея.
Започна да се унася и през ресниците да вижда цветовете на дъгата.
– Донесох ти одеяло! Стани да го постеля! – Ния го подритна с маратонката си.
– Промъкваш се като невестулка! Не ща одеяло!
Тя държеше грижливо нагънатото родопско одеяло в тънките си ръце, ядоса се, метна го отгоре му и демонстративно шумно заяви:
– Тръгвам си с колата, ти се прибирай както си дошъл!
Николай все пак стана, разстла вълнената завивка, легна върху нея и топлина се разля по гърба му. До момента само слънцето го нагряваше.
Наложи си да не мисли за нищо. Медитираше. Беше си съставил една поредица от числа, казваше ги наум и така гонеше всякакви други картини и размишления.
Тогава баба му се появи. По-точно пространството се запълни с набръчканото ѝ лице, усмивката, която бръчките пачи крак около топлите кафяви очи правеха очарователна, присмехулно свитите устни и онази топлина, която влиза направо в сърцето му. Това видение го осени само за части от секундата, но беше достатъчно. Той скочи, грабна одеялото, метна го през рамо и с широки крачки тръгна към къщата, в която като малък беше прекарал всяко лято при баба Диана, или баба Диди, както я наричаше.
Вече беше му се случило нещо хубаво, не знаеше какво, но беше сигурен. С такава усмивка баба му се беше появила, когато го приеха в Харвард. Днес беше забележителен ден! Нещо прекрасно вече беше при него, а той не го забелязваше!
В залата за заседания го чакаха около сто човека от различните офиси в страната. Когато влезе и се запъти към катедрата, го поздравиха с половин уста.
– Здравейте! Бях пуснал съобщение да не си правите труда да идвате в столицата, но щом сте дошли, ще ви го кажа. Няма да има съкращения, но това не значи, че Изкуственият интелект ще заема по-малко място в нашите разработки. Точно обратното. Ще отпуснем пари за всеки от вас, за всяко населено място, да организирате безплатни курсове за будни ученици по основните направления на генеративен ИИ*.
В залата вече беше станало шумно, хората не прикриваха облекчението си.
– Как ме виждаш като мила учителка? – подвикна един мъж на средна възраст, мускулест, с широк врат, никой не би го заподозрял, че по цял ден работи на компютър.
– Трябва да отслабнеш! – Ники никога не лицемереше, беше може би безцеремонен, но имаше чувство за хумор и то смекчаваше острия му нрав.
Когато им съобщи, че обучаващият екип ще има грижата за уточняване на подробностите, а той тръгва, щом няма въпроси, никой не възрази.
В една фирма с хиляден персонал и филиали в различни държави по света винаги има много задължения за главния изпълнителен директор. Николай беше този главен мениджър, собственик на мажоритарния пакет акции. А едва беше прехвърлил тридесетте.
Късно вечерта, на прибиране вкъщи, купи голям букет, но не се обади, да провери дали Ния го чака и още ли е сърдита. До тази сутрин беше почти на сто процента сигурен, че ще уволни стотина човека от раздутия персонал. Но усмихнатото лице на баба му го спря.
Цял ден го измъчваше мисълта, че не се сеща какво точно се е случило в живота му, но беше сигурен, че то вече е тук, а той както винаги е потънал в работа.
Най-странното беше, че Ния го чакаше, дори не беше пуснала телевизора. Не беше сготвила или поръчала храна, но не се цупеше.
Той подаде букета и се наведе да я целуне.
От пъстрите ѝ очи се търкулнаха две сълзи.
– Ти си разбрал, а се правеше на грубиян!
Николай с всички сили на уморения си ум се мъчеше да се сети какво точно е разбрал, за да не се усложняват нещата.
Ния извади голяма ваза и като видя, че вътре в цветята това не е картичка, а кутийка със салата “Снежанка”, която е любимата ѝ, се разрева на глас.
Той седна на стола край масата в трапезарията и рече:
– Хайде сега да ми разкажеш подробно!
– Когато спах при майка ми миналата седмица си направих тест за бременност…
– Да? – той се владееше, но ако очите ѝ не бяха пълни със сълзи, тя щеше да забележи, че кръвта се е отдръпнала от лицето му.
– Показа две чертички, но за да съм сигурна вчера ходих на лекар. Още не ми са вярва! Може би наистина не ставам за майка…
Той стана, прегърна я, целуна поотделно двете мокри солени очи и прошепна:
– Днес дочаках детството си! Хайде едно по едно. Първо да започнеш да ядеш повече!
– Разбрах, че не си уволнил никого днес!
– Да, в чест на голямото събитие!
– О, не искам да казваш на никого, трябвало да пазим в тайна до третия месец, така каза мама!
– Тогава ще те уволня!
– Но аз не работя в твоята фирма!
– Вашата е дъщерна на нашата!
Ния започна да го удря с малките си ръчички с дълги красиви пръсти.
– Пак си скрил от мене!
– Хайде, първо да си изядеш салатата, после ще се бием в леглото.
– Ники, не разбирам какво ми каза. Как така днес дочака детството си?
– Като дете лежах на Герана и чаках баба ми да ме намери. Всяко лято прекарвах при нея, разказвал съм ти… – Той се вгледа в нея. – Ти днес за това дойде на село, за да ми съобщиш радостната вест, нали?
Тя кимна. После добави:
– Няма нищо, но трябваше да ми кажеш, че чакаш детството си на мократа поляна.
– Важното е, че го дочаках.
– Добре. Днес очакваме детството на нашето дете!–
Стана Апостолова
