Имало едно време едно миловидно и добро момиченце, от всички наричано Сладурка. Живеела на село с баба си в крайна къща до гората. Майката и бащата на детето били златари и работели в кралския двор на богат и капризен крал. Рядко се връщали в родното селище.
Един летен ден Сладурка играела в двора и пеела. Мярнал се заек наблизо, после изскокнала сърна, но бързо се върнала в гората. Жужали пчели, свирукали птици. Обхванало я любопитство. Подгонила една пъстра пеперуда и постепенно се озовала в гората. Видяла горски път. Тръгнала по него да види къде ще я отведе. Вървяла, вървяла и постепенно дърветата свършили и се озовала сред обширно поле. Ширнала се равна нива, а през нея минавал каруцарски път. Надявала се да срещне каруца с хора, да ѝ кажат къде се е озовала. Дълго вървяла по пътя и накрая се намерила на морския бряг. Баба ѝ обещавала да я заведе да види морето и надълго и нашироко обяснявала на внучката си как разплисква вълните си по пясъчните ивици и колко е огромно и опасно. Сладурка познала морето и се зарадвала много, че най-после го е видяла. То стигало чак до хоризонта, но кораби не се виждали, а мама и татко казвали, че кралят-господар притежавал безброй кораби и побеждавал винаги враговете си. А на своите васали подарявал златни корабчета, колкото един човешки юмрук, като украшение.
Сладурка се вгледала във вълните и видяла някакво чудно създание. Било голямо като човек, но имало опашка на риба и на ръцете си ципи. Плувало и под вода и над водата.
– Здравей, ти можеш ли да чуваш? – попитала малката.
– Да, аз съм русалка, ние живеем на дъното на морето в пещери.
– Как се казваш?
– Мейда, а ти коя си? Аа, разбрах, викат ти Сладурка!
– Но аз не съм казала още нищо! – възкликнало любопитното момиче.
– Не е нужно да казваш, достатъчно е да си го помислиш и ние го чуваме! Не трябваше да ме виждаш, ние сме водни хора и не желаем сухоземните като тебе да знаят за нас.
– Защо!
– Защото сухоземните хора са изродени, убиват себеподобните си и всички живи твари, без да са гладни.
– Вие не убивате ли?
– Само риба за храна. Или акули, за да се защитим. Ела, влез във водата да те прегърна, наистина си много сладка и добра, съвсем заслужено те наричат Сладурка.
– Не искам да ме прегръщаш!
– А не си ли любопитна да ме пипнеш. Рядко някой човек има такава възможност.
– Любопитна съм, но мама ми казва, че с непознати не бива да се разговаря дори! Мейда, ти пипала ли си човек като мене?
Русалката кимнала утвърдително, но внезапно се сепнала и заплувала навътре в морето.
Чак след известно време, малкото любознателно момиче видяло, че по коларския път се задава каруца, теглена от два коня, на капрата имало мъж с камшик, а в колата две деца и жена. Те разбрали от къде е дошла и прибрали Сладурка, защото пътували тъкмо за нейното село. Оставили я близо до крайната къща, където баба ѝ още месела хляб и шетала и не разбрала, че внучката ѝ скитала сама в гората и даже видяла морето.
– Бабо, живеят ли хора с опашки като риба в морето? – запитало малкото сладко момиче.
– Да, наричат ги русалки, но никой не ги е виждал. Носят се легенди, че са много опасни за мореплавателите. Но според мене са измислица, фантазии на моряците.
– Защо са опасни?
– Защото завличали хората на дъното на морето.
– Но защо да го правят, ние живеем на земята?
– Хората сме много любопитни, а любопитството е лошо нещо! – възкликнала бабата.
– Как така, бе бабо! Нали всеки трябва да се интересува, за да се научи на много неща.
– Любознателност и любопитство не е едно и също, мило дете. Първото е необходимо, когато черпим опит или натрупваме умение, а второто е ненужно за момента. Носи знания, но също така има риск, че ще попречим на себе си, или на друг. Една пословица гласи: „Любопитството убива котката.
Много дни след това Сладурка мислила за русалката Мейда. И за своите тайни, които не споделяла с никого. Но най-вече за любопитството. Защо убива котката?
