ЕДНА БЪЛГАРСКА РОЗА
Добър вечер, приятелю млад,
добър вечер, другарю,
добре дошел във нашия град,
добре дошел във България!
Вземи във този хубав ден
една българска роза от мен –
нека тя да ти разкаже
с ароматния си глас
за Балкана, за морето
и за всички нас.
И когато, приятелю млад,
и когато, другарю,
си тръгнеш ти от нашия град,
си тръгнеш ти от България,
вземи и в този хубав ден
една българска роза от мен –
нека тя да ти напомня
с ароматния си глас
за Балкана, за морето
и за всички нас.
И не забравяй нито ден
тази българска роза. И мен.
ЧУВСТВО
Поле.
И път в полето.
И пшеници.
Крайпътни макове и дървеса,
и лястовичи звъннали редици
по жиците.
И сини небеса.
И някъде зад пътя и житата –
къщурка с покрив весело червен,
където с прости трепети в душата
навярно чакат някого.
Не мен.
Не мен.
Но все едно.
На мен ми стига
зеления пастел на пролетта,
деня,
старопланинската верига
и слънчевия звън на радостта,
която ме зове сред тез пшеници,
крайпътни макове и дървеса,
и лястовичи звъннали редици
по жиците.
И сини небеса.
БИТКА БУРНА
Звънна весело капчука,
духна топлият южняк,
взе си дърмите оттука
Малъксечковият сняг
и кокиче ненадейно
спря пред смаяния клен,
но коварно току вейна
Баба Марта с дъх студен –
съска, блъска, лудо вее,
свири в стряха и комин
и не вижда, че към нея
крачи слънчев исполин.
Сбиха се насред полето.
Тя – студена. Топъл – той.
Проследи им интернета
денонощния двубой
и разбра се в тази бурна
битка кой бе победил,
щом в градините се втурна
цветоносният април.
ИЗСЕЧЕНО ОТ КАМЪК
Звъни вдън клетките ми песен,
която иде отдалеч
и във която е примесен
с девическия глас чудесен
кънтящ и тежък звън на меч,
че меч свистял е над Балкана
безчетни дни след оня ден,
земята с росните поляни
и с черната си пръст да стане
отечество за теб и мен.
Нас утре няма да ни има,
но тя и тази песен пак
ще дишат тук неповторими
през всички пролети и зими
със всеки сняг и всеки злак,
от изток все тъй ще изгрява
високо слънце в свода син,
поклон по залез ще им прави
и всичко тъй ще продължава
до края на света. Амин.
НАЙДЕН ВЪЛЧЕВ
Найден Вълчев е роден на 30 август 1927 година в с. Малка Брестница, Плевенска област. Завършил е Юридическия факултет в Софийския университет. Бил е редактор в сп.“Български воин“, в.“Народна армия“, сп.“Септември“, сп.“Съвременник“, главен редактор на сп.“Дарители“. Дипломат през 1996-1997 година. Председател на Съюза на преводачите в България през 1989-1991 година. Автор на над 20 стихосбирки, сред които: „На южната граница“(1953), „Малка повест“(1954) Преводач на много стихове от славянски поети.
По негови текстове са създадени много популярни песни, сред които и „Една българска роза“.
Носител е на орден „Св.св.Кирил и Методий“-първа степен, на наградата „Димчо Дебелянов“, на наградата на Съюза на българските писатели и Съюза на преводачите в България.
