Ели Видева
Дълго мисли и боите дълго бърка.
Бялото платно – като Голгота
чакаше с любов да го обгърнеш,
да потънеш цял във естеството.
Този първи щрих е като мамник,
по неведоми пътеки те засука
между нощ и изгрев, та до заник.
И под пръстите палитра рукна.
И се разпиля като магия
тъмна болка, скътана в сърцето
до светлика на любовната стихия –
къс от вечността, назаем взета.
Дълго гледа щрихите в платното.
Капеше от четките боята.
Беше си изобразил живота.
Във душата ти остана щурав вятър.
