Във всички разкази в „Без пощада“ Пламък Искрен е прокарал изключително силен социален елемент – дори в криминалните. Като един истински пламък успява да запали у нас чувствата, които изпитват героите, да ни накара да страдаме и да се радваме с тях. Само човек с голяма душевност и истински талант на прозаик може да ни направи съпричастни към съдбата на малкия Петърчо, към тази на шампиона Петьо – също в крехка възраст; да ни покаже доброто в лицето на Марта и десетгодишния Желязко; да ни накара да се възхитим на смелостта на Симеон и Димитър… А какво да кажа за „Анушка“ – чета и сякаш съм там. Сякаш всичко става пред очите ми. Пламък Искрен ни повлича като река. Понесени от течението, не усещаме как преминаваме от разказ на разказ. Защото са написани толкова увлекателно, че се четат на един дъх.
Познатите ни от „Престъпни мисли“ и „Голямата работа“ детективи Иван Галинов и Илия Попов се завръщат, но вече работят заедно. Като Шерлок Холмс и доктор Уотсън. Това са техните еквиваленти на Пламък Искрен. И тези му творби не са еднотипни. Всяка е различна от другите, винаги има много обрати, много изненади. И класа от страна от страна на писателя.
Включените в „Без пощада“ творби са въздействащи. Написани с умение, с чувства. Трудно човек може да остане равнодушен към „И както бе тихо, ги чух да пищят“. Пламък Искрен докосва най-тънките ни сетива в патриотичните и социалните си творби и ни увлича само с няколко изречения във всеки разказ.
Павлинка Кирилова – рецензент
ОТКЪС ОТ КНИГАТА
„Смъртта е някъде там
Тя вървеше по центъра през топлата септемврийска вечер, а цицетата ѝ се поклащаха ритмично. Стегнати, налети цицета. Налети като дините на пазара. И тая нощ щеше да прекара с Васил. За своите седемнайсет години имаше по-голям сексуален опит от доста трийсетгодишни жени. Срещу нея постоянно изскачаха я деца с тротинетки, я двойки, хванати за ръка, я случайни минувачи или групи такива. Закъсняваше. Работеше като сервитьорка и обикновено свършваше в двайсет и един часа, но днес я задържаха петнайсетина минути повече. Някакъв лигльо ѝ даде карта, в която нямаше никакви пари, щом не покриваха сметка от шест и двайсет, после искаше да прескочел до тях за пари и тогава да платял дължимата сума. Антоанета извика управителя. Лигльото продължи със същите обяснения и пред него, но бързо бе поставен на място. Или плаща, или викат полиция. Тогава от съседната маса се обади някакъв човек. Явно познаваше лигльото, но той не си го спомняше, ако
се съдеше по първоначалното му изражение. Което бързо промени.
– Емиле, без пари ли си излязъл? Аз ще платя сметката – обърна се към управителя. – Не си идвал от пет вечери в „Сарело“. Оная мадама, с която си тръгна предния път, пита за теб.
Едва сега Емил си спомни. Води мадамата на дискотека, а после – у тях. Нямаше пари за таксито и се наложи тя да го плати. Излъга я, че в тях ще ѝ ги върне, но само я изчука и я отпрати.
Антоанета мина през супермаркета до заведението. Знаеше, че ако чака на Васил, ще намери само бира в хладилника и някой пакет фъстъци в кухнята. Въпросният супермаркет, от който напазарува, бе собственост на един от най-презрените хора в Русе. Викаха му Пацо и бе кръстил веригата си магазини на себе си. Целият град знаеше, че за пет години от нулата стигна до верига с осем магазина. За такива като него данъчни нямаше, нямаше и Инспекция по труда, нямаше и Регионална здравна инспекция. В два от магазините мухите кацаха по сиренето, но нито веднъж никой и не си помисли да му състави акт. Единствените проверки установиха, че всичко е шест. Същото стана и с Инспекцията по труда. Нищо че често наемаше служители без трудов договор и им плащаше по четиресет лева на месец. Практика, прилагана далеч не само от него. Държавата бе пълна с подобни, преливащи от доброта екземпляри, заради които хората напускаха страната.
Антоанета влезе във входа. Бе някак странно тихо. За пръв път не усети любопитните погледи зад шпионките, докато стигне до третия етаж. Натисна звънеца. Никой не отвори. Позвъни отново. Същият резултат. Извади ключа, но не можа да го завърти. Беше отключено. В кухнята нямаше никой, както и в спалнята. Провери в хола. Първите секунди не го видя. После започна да крещи истерично. На пода зад фотьойла лежеше двадесет и три годишният Васил, а устата му бе покрита с бяла течност. До него се търкаляше двулитрова бутилка бира. Антоанета не разбра кога бай Григор бе застанал зад нея. Живееше отсреща и бе чул виковете ѝ.
Три минути по-късно Антоанета чакаше пред блока патрулката. Четирима младежи минаха покрай нея и я поздравиха. Не ги чу, а Бог знае и дали ги видя. Млада двойка се натискаше на десетина метра от девойката. Езиците им жадно се допираха, сякаш никой и нищо друго не съществуваше.
Иван Галинов, полицай Попов и съдебният лекар се качиха с Антоанета в апартамента. Когато тя го напусна ужасена, бай Григор остана. Сега вътре бе единствено безжизненото тяло на Васил. Антоанета не го бе докоснала. Умираше от страх дори само при мисълта да пипне мъртвец. Когато баба ѝ почина преди месец и нещо, девойката не посмя да я докосне в ковчега. Галинов и Попов бързо откриха спринцовка с игла под тялото на жертвата. Както и дупката в ръката от убождането. Но пяната по устните на младежа показваше, че не тя бе причинила смъртта. Бе приел и нещо друго. Думата „отровен“ бе сред малкото, които Антоанета успя да произнесе при обаждането на сто и дванайсет.
Галинов направи снимки – в негово присъствие нямаше нужда от друг фотограф. След престоя по Черноморието се бе върнал в родния си град и в криминална полиция. Патологът наблюдаваше как двамата с Попов събират веществените доказателства в пликове – спринцовката с иглата, бирената бутилка. Заяви, че жертвата е загинала преди не повече от трийсет-четиресет минути.
Антоанета бе още неадекватна. Гледаше ги с празен поглед, а на въпроса кога за последно е видяла или чула по телефона Васил, отговори първо „вчера“, после – „тази сутрин“, след това – „не знам“. Разпитаха бай Григор. Не им даде полезна информация.
Галинов провери с данните от личната карта, намерена у жертвата, къде работи. В полицията бяха въвели софтуер, позволяващ да се получи нужната информация без контакт с НАП. От четиресет дни Васил бе освободен от мебелната фирма, в която се бе подвизавал. На следващата сутрин детективът се свърза с бившия му пряк ръководител. Докато търсеше място за паркиране, успя да разгледа голяма част от пристигащите на работа служители. Отсреща продаваха понички и миризмата им лъхна право в лицето на Галинов. Не се сдържа и си взе.
– Много свястно момче – изказа се за Васил бившият му началник. – Много съвестно си вършеше работата, никога не му е връщан детайл да го минава повторно.
– Защо бе освободен?
– По негово желание. Имал по-добра оферта, ми сподели.
– Кога го видяхте за последно?
– Тогава. Защо се интересувате от Васил?
– Нека помисля. Това, че е мъртъв, добра причина ли е?!
– Моля?! Какк…во се е случило? „
