Вариации на критическото мислене
В пантеона на българската поезия Христо Смирненски е влязъл със своя неподражаем стил, с изчистения от баналности изказ и със суровата прямота на посланията. Без да достигне дори Христова възраст, отишъл си от бездушния и несправедлив земен свят, ненавършил дори 25 години, този съименник на Божия син Иисус превръща богоносния български език в симфония от нежност, вдъхновение, мечтателност и жажда за човешка справедливост.
За Христо Смирненски са писали не малко литературни изследователи и критици, но след псевдодемократичните промени творчеството му бе подложено на системно отрицание. Обвиняван и обругаван от самозвани литературни нищожества, този знаменателен поет и публицист надживя временни моди и постмодернистични халюцинации, за да остане завинаги в лоното на незабравата без необходимост от реабилитация, защото думите му съдържат гнева на онеправданите, потиснатите и унизени хора. И днес „Приказка за стълбата“ на Христо Смирненски отъждествява стремежа на невежите и самозабравили се службогонци към висотата, която всъщност е тяхното падение.
Книгата на талантливия поет Атанас Звездинов „Христо Смирненски“ от поредицата „Дълг и чест“ на издателство „Захарий Стоянов“ не може да бъде еднозначно охарактеризирана като документална повест, защото авторът тръгва от глъбините на своята душевност към емоционалните светове на бледия юноша от българския град Кукуш. Когато поет пише за поет, експлозията от емоции става водещ предикат в наративите, които прерастват в суперлативи, безкрайно отдалечени от амбивалентността на историческите реалности.
Атанас Звездинов започва своята книга-изповед за Смирненски със спомен, част от който имах честта да бъда и аз. Заедно с него и поета Петър Андасаров на 18 юни 2023 година поднесохме цветя на гроба му – червени карамфили. Изминали бяха сто години от неговата трагична смърт, а стиховете и фейлетоните му – недокоснати от времето, защото Смирненски е творец на тогавашните и на бъдещите поколения. И друг повод да напише тази книга има Звездинов, защото споделя, че „…това е авторът, от когото съм научил първото стихотворение наизуст. Бил съм четири или петгодишен, когато майка ми, която много обичаше и ценеше Смирненски, ме научи да декламирам стихотворението му „Към висини“. И това трайно се е отпечатало в съзнанието ми. Казвах го, качен на стола, и когато свършвах със „светлина, красота, висини“, трябваше да вдигна ръце, илюстрирайки висините, загубвах равновесие и скачах от стола. След аплодисменти, разбира се…“
Едно от многобройните предимства, която тази книга притежава, е позоваването на автори, анализирали Смирненски и неговите приноси за развитието на българския литературен процес. Атанас Звездинов цитира оценките на Георги Караславов, Минко Николов, Симеон Правчанов, Здравко Чолаков и други известни литератори за сътвореното от гениалния поет. А писателят Димитър Осинин отбелязва, че „…от голямо значение за израстването на Смирненски като поет беше тогавашната улица „Пиротска“ – главна артерия, по която се вливаха и отливаха всекидневно работнически маси към сърцето на града… като чета стихотворението „Работникът“, аз мислено виждам черния работнически поток, потекъл в сивите часове на утрото към центъра на града, виждам Смирненски да върти пръчица, да подсвирва и да се носи в този поток, да лови с поглед и слух, с цялата си трепетно отзивчива душа бодрия ритъм на тия ранни делнични часове и да слага от разнообразните впечатления чертите на новия, пробудения, самоуверен работник, под чиито „тежки стъпки“ градът „изтръпва и намръщено се събужда“…
Методиката, посредством която Атанас Звездинов конструира книгата си, съдържа елементи на литературнокритичен анализ, съпътствани от реминисценсии на приятелски и роднински кръгове – пред тях Смирненски е споделял надеждите и болките си, чертаейки планове за личностно развитие. Благодарение на задълбочените изследвания на родословието, към което принадлежи поетът от Кукуш, пред читателя се разкрива не само неговата съдба, но и съдбоносните народни терзания, превърнали тази част от Отечеството в разменна монета за чуждоземни интереси. Изпепеленият до основи български град Кукуш остава само в спомените на бежанците, тръгнали в безкрайни колони към родината-майка, за да търсят спасение и поминък.
Ала няколко години преди да настъпи трагедията след Междусъюзническата война от 1913 година, още през 1908 родителите на Христо Смирненски решават да го изпратят в София при техни роднини, защото синът им често боледувал и лекарската препоръка била да смени климата. В столицата на България е посрещнат сърдечно от вуйчо си Владимир Попанастасов (Пепо), който вече бил автор на книга със стихотворения и поеми. Тази книга Христо чете и препрочита с възхита, дори заглавието на стихосбирката му „Да бъде ден!“ е подсказано от творбите на неговия вуйчо, който го запознава с немалко писатели, а богатата му библиотека е на разположение на племенника му. Ала съдбата не е особено благосклонна към бъдещия поет, защото Владимир Попатанасов разпределят на работа в провинцията, а дядото на Христо умира след несполучлива операция във Виена. Тези обстоятелства принуждават Смирненски да тръгне отново към Кукуш след двегодишно пребиваване в София. Неговото завръщане е придружено с придобитите в столицата маниери на интелектуалец. Вече се е установил приятелства с писатели като Кирил Христов, Стилиян Чилингиров и Елин Пелин, а други значими имена от художествените среди срещал на теартални премиери и художествени изложби. Но и сега немилостивата съдба застава на пътя му. След като завършва трети прогимназиален клас в Кукуш иска да постъпи в Солунската гимназия, но там като стипендиант учи брат му Тома, а таксата за обучение е непосилна за семейството и Христо трябвало да започва работа в сладкарницата на баща си… до Балканската и последвалата я Междусъюзническа война, когато Кукуш е изпепелен, а оцелелите българи бягат към пределите на Стара България. Ето как Звездинов е описал това бягство, използвайки спомените на очевидци: „Христо – разказва Аспарух Чичеклиев – прояви издържливост и енергия при бягството. Още при Димирхисар Тома се отдели от нас, за да потърси превозно средство, но през целия път до Горна Джумая не можа да ни настигне. Сега най-голям от децата оставаше Христо и той се грижеше за най-малките. Той не сядаше през краткотрайните почивки. Тичаше по най-стръмните скали да намери някъде изворче и да ни донесе вода… След няколкодневно пътуване, един ден – привечер – се намерихме в Горна Джумая. Но още не бяхме се успокоили – нова тревога, нови страхове – появила се холера между бежанците. Отново на път. Най-после, капнали от умора, изпокъсани и прашни, със зачервени от безсъние очи, пристигнахме в София. Бяхме голи, боси, гладни…“
Следващите месеци са изпълнени с оскъдици, недоимък и постоянна смяна на квартири. Бащата Мицо успява да наеме малка сладкарничка, за да осигури прехрана за семейството, но и Христо не стои безучастен – заедно с по-малкия си брат Антон продава вестници и така помагат на своите родители. През 1914 г. Тома Измирлиев се разболява тежко, нуждае се от скъпи лекарства, а семейството прави всичко възможно за оздравяването му.
Христо Смирненски учи в Техническото училище и, завършвайки пети клас, поради висок успех е освободен по всички предмети, освен по литература, защото преподавателят Климент Карагюлев не освобождава никого от изпит. Ала младият поет е благодарен на своя учител по български, защото му е разкрил необятните простори на руската и западноевропейски литератури, защото винаги с благосклонно усърдие отговарял на всички отправени към него въпроси относно законите на стихосложението, ритмиката, лексикологията…
Атанас Звездинов изгражда образа на големия поет от Кукуш посредством възхитителни пластични звукописи и техните хармонични интонации моделират време отминало, но толкова осезаемо и така доближено до емоциите ни, сякаш чуваме стоновете на отчаяни бежанци, скръбните мелодии на унизената беднота, но и възторжените призивни песни, възвестяващи новия ден. Книгата е пощадена от отегчителни литературоведски пустословия, населена е с житейска мъдрост и почтеност към паметта на един от най-блестящите български литературни творци.
Словото на Смирненски е изчистено от сантименталните наноси на модния тогава символизъм, страни от излишни философически конструкции и не подражава на претенциозния и моден по онова време експресионизъм. Стиховете на този изумителен поет са стройни като високопланински хребети и необятни като морска далнина. Затова те ще останат вечни и неостаряващи, а книгата на Атанас Звездинов потвърждава всичко това.
………………………………………………………………………
Атанас Звездинов
„Христо Смирненски“
Библиотека „Дълг и чест“
Издателство „Захарий Стоянов“ С. 2025
Препечатано от сайта на СБП
