Според Бердяев човекът е хвърлен в света и стои пред света като пред гатанка, която изисква решение. Съществуването на човека зависи от света, но той се осмелява да живее така, сякаш светът зависи от него. Световната среда винаги го застрашава и го насърчава да се бори. И човек си поставя необичайно дръзката задача да разбере света и какво може да се разкрие зад необята. Човек е малък спрямо това, което иска да знае. И няма нищо по-удивително, по-трогателно и по-зашеметяващо от тези усилия на човешкия дух да пробие мрака към светлината. Той мери силата си срещу вселената и в акта на познанието иска да се издигне над ограниченията. Може да познае светлината, смисъла, свободата само защото открива в себе си един принцип, по-висш от световната реалност, той се излага като пришелец от друг свят и друг план на света. Познанието не би било възможно, ако човекът беше само природа, ако не беше дух. Познанието е борба; то не е пасивно отражение. Човекът не се примирява с безсмислието на света, той иска да пробие в друг свят, свят на смисъл, там отвъд. Търси мъдрост, която носи светлина, подобрявайки човешкото съществуване. Следователно най-дълбоката, най-оригиналната философия, открита зад феномена, явлението, нещото само по себе си, зад естествената необходимост е свободата, зад материалния свят – духа. А предметът на дълбокото познание се нарича битие (същност). И има два начина или две изходни точки в разгадаването на тайната на битието: или битието се познава и разгадава от предмет, от универсума, или се познава и разгадава от „Аза”, от човек. Наивният реализъм е мирогледът на по-голямата част от човечеството. Би било погрешно да се каже, че това е светогледът на примитивното човечество, което е било изключително усложнено от митотворческия процес – анимизъм, тотемизъм, вяра в магия. Властта на битността над човека го привиква към наивно-реалистично възприемане на света. Този видим, сетивен свят, светът на явленията твърде много насилва човека, твърде много го подчинява. Явлението винаги е частично. Космическото цяло е умопостигаем образ. Властта на света над познаващия човек не е власт на космическото цяло, а е власт на явления, свързани от необходимост и закон. Наивно-реалистичното изкривяване на света винаги се основава на объркване в него; Този насила осезаем свят, единственият реален за ежедневието.
Платон и Кант откриват, че сетивният, феноменален свят не е истинският свят и не е единственият свят.
Установяването на границите на ума отваря пътя за различен вид познание. И тук възниква анализът на съборността. Грешка е да се противопоставя съборността на свободата на духа. Свободният дух е колективен дух, а не индивидуалистично изолиран. Само съборността може да бъде свободна.
Трансценденталната диалектика на разума поражда илюзии, но и най-познаваемият от науката феноменален свят е илюзорен свят, както признава философията на Упанишадите. Мисленето и познанието винаги са емоционални, а емоционалният момент е определящ. Преценката предполага свобода и волеви избор. Преценките на ценностите са емоционално-волеви. Човекът остава сякаш затворен в света на явленията; той не може да избяга от него или се измъква само чрез практически постулати. Чистата мисъл не съществува; мисълта е наситена с команди, емоции и страсти. И те играят не само отрицателна, но и положителна роля в познанието.
Но подвижността на трансценденталното съзнание не означава отричане, че Логосът прозира в него. Степента на проникване на Логоса в съзнанието зависи от духовното състояние на хората. Разликата между явление и нещо само по себе си не е в отношенията между субект и обект, а в самите неща, в качественото състояние на това, което се нарича битие.
Откриването на разума от гръцката философия е важно събитие в историята на познанието. Човекът разкрива сили в себе си, които преди са били спящи. Той овладява ума си и умът става независим. Емоционалният живот на човек зависи от впечатленията на сетивния свят, мисълта е в изключителната власт на митологичния мироглед и традиция. В действителност знанието е от емоционален и страстен характер, знанието е духовна борба за смисъл, а не безстрастно дублиране на реалността. Не трябва да се утвърждава автономията на интелекта, а автономията на духа, автономията на познаващия като цялостно същество. Мисленето не може да бъде отделено от мислителя, мислителят не може да бъде отделен от колективния опит на братята си по дух. Човекът знае повече емоционално, отколкото интелектуално, и мнението, че емоционалното знание е „субективно“ в лош смисъл, а интелектуалното познание е „обективно“ в добър смисъл, е напълно погрешно и, във всеки случай, това е изразено с неправилна терминология. Чисто интелектуалното, дискурсивно познание създава обективиран свят, в който няма контакт с реалността. Затова Изкуственият Интелект е обречен на подчиненост спрямо живия човек. Решаващият фактор в познанието не е логическият процес на мислене, който е инструментален по природа и доминира само в средата на пътя, а емоционалното и волевото напрежение, свързано с холистичния дух. Познанието е творчество, а не пасивно отразяване на обекти, а всяко творчество съдържа иносказателност. Интуицията е не само възприемане на обект, но и творческо вникване в смисъла. Освен това самото съществуване на смисъл предполага творческо състояние на ума. Но има социална страна на познанието, на която не се обръща достатъчно внимание, защото то е форма на комуникация между хората. Знанието е преди всичко търсене на истината, онази първична реалност, която наричаме „битие“. Човешкото знание, зависи от духовното състояние на хората, от обема на тяхното съзнание, а формите на общност и общуване между хората играят огромна роля тук.
Знанието е лично по своята същност, но личният характер на знанието не означава изолация на индивида. Човек се учи чрез общност и общуване със света и хората, приобщава се към световния опит и световната мисъл. Тук огромна роля играят социалната структура и нивата на духовна общност на хората.
Разбирането на мистерията на света в човешкото съществуване е възможно само защото човекът е микрокосмос.
Основна позиция е, че творческият акт на човека не е само прегрупиране и преразпределение на материята на света и не е само еманация, изтичане на първичната материя на света, нито е само проектиране на материята в чувство за налагане на идеални форми върху него. В творческия акт на човека се въвежда нещо ново, нещо, което никога не се е случвало, не се съдържа в дадения свят, в неговата композиция, пробива от друга плоскост на света, не от вечно дадени идеални форми, а от свободата, не от тъмна свобода, а от просветна свобода. Възможността за творчество в света свидетелства за недостатъчността на този свят, за постоянното му преодоляване, за съществуването на сила за това, произтичаща от друг свят. Човешкото творчество свидетелства за принадлежността на човека към два свята. Шекспир не може да бъде генериран от средата на своето време; появата му от тази гледна точка трябва да изглежда като чудо.
Човек е същество, което преодолява себе си и преодолява света; това е неговото достойнство. Но това преодоляване е творчество. В този смисъл творчеството е трансцендентност. В по-дълбок смисъл творчеството е победа над несъществуването. Фихте нарича съзерцанието продуктивната сила на въображението. Но това означава да признаем творческия, а не пасивния характер на интуицията. В творчеството има елемент „от нищото“, тоест от свободата на друг свят. Тази чудотворност присъства и в изображенията на красотата на природата, в която действат силите на враждебността, разложението и хаоса. От безформен камък или глина се получава красив образ на статуя, от хаоса на звуците се получава симфония на Бетховен, от словесен хаос се получават омайните стихотворения на Хьолдерлин. Творчеството предвижда трансформацията на света. Това е смисълът на изкуството, цялото изкуство.
Творчеството не се примирява с настоящото състояние на света, то иска нещо различно. Творческият акт винаги предизвиква образа на нещо друго, въобразява в себе си нещо по-високо, по-добро, по-красиво от наличното. Това възникване на образ на нещо различно, по-добро, по-красиво е тайнствена сила в човека и не може да се обясни с влиянието на световната среда. Световната среда е пълна с охладени и закостенели резултати от минало творчество. Как да си обясним запалването на нов творчески огън от тях?
Творческото въображение и появата на нови образи са от основно значение в човешкия живот. Бьоме смята злото за резултат от лошо въображение. Яркото въображение, насочено към Божествената красота, може да създаде светъл свят. Интересно е да се отбележи, че позитивистите, агностиците, материалистите и скептиците приписват изключителна сила на човешкото въображение, като по този начин отричат основните принципи на своя мироглед. Човекът, жалък продукт на природната среда, изцяло детерминиран отвън, се оказва, че е намерил в себе си сили да измисли духовен свят, Бог и вечност. Процесът на създаване на митове, който е началото на човечеството и от който човечеството не се е освободило дори и сега, е продукт на въображение и персонификация. Защото в митологията има нещо по-вярно от неразделната власт на понятието и вещта. Творческият екстаз е изход от времето на този свят, историческото време и космическото време; Хората, изпитали творчески екстаз, знаят, че в него човек е сякаш обладан от висша сила.
Между поета и пророка има родство. В творчеството, особено в изкуството, в поезията има нещо от спомена за един изгубен рай. Споменът за изгубения рай е всъщност обръщане към бъдещето, което също надхвърля границите на емпиричния свят. Творческият акт винаги е насочен към бъдещето. Затова основополагаща е вярата в безсмъртието.
