Църквата беше почти готова. Днес монахиня Васила беше слязла от манастира, за да учи клисарката Мона как да бие камбаната по празник и за умряло.
Селото от няколко години беше станало град и все повече се разрастваше. Кметът, млад и амбициозен, игуменката на женския манастир в планината – също, нещата вървяха. Вече три години събираха дарения и ги влагаха в новата църква. Привлякоха архитект от столицата за каузата. Коренът на рода му беше от техния край. От резбарското училище направиха иконостаса. „Света Троица”, така я нарекоха. От епархията вече бяха определили кой от свещениците, служещи в големите църкви на окръжния град, ще идва два дни от седмицата да пее в храма на първо време. Даже строителната бригада по свой почин направи дървен балкон за църковния хор. С махагонови парапети! Всички толкова се радваха!
– Монке, защо думаш не можело да се направи стълбище към балкона отвътре? – едрата приведена монахиня гледаше над падналите на носа ѝ очила с големи лупи.
– Защото майсторите се качвали от скелето, пък не се сетили, че за стълбище ще трябва повече място.
– Че то има много място, църквата е голяма.
– Изглежда ти голяма, щото я сравняваш с тази на манастира, пък тя е като параклис вашата църква, не си помни годините.
– Ами да го направят извито и по-стръмно – подмина коментара за манастирската църква калугерката. – Хорът не пее на делничните литургии!
– Кметът купи много хубав дървен материал, но няма майстор, дето може да направи такова вито дървено стълбище, каквото е нужно!
– Трябва да се обади в епархията. Митрополитът ще намери такъв майстор!
– Навсякъде е звънил, и на съпартийците си в столицата, ама няма и няма! Май ще го правят отвън и каменно. Добре, че я дигнахме на мегдана, има място много!
– Какъв мегдан, мари, канара в края на селото! – Васила сложи ръка над веждите, за да не ѝ блести слънцето в очилата и огледа околността. – Отключена ли е камбанарията? Идвай да ти покажа как да правиш мелодии от пееща камбана!
– Ние вече сме град и на този баир му викаме мегдана, защото открай време си тропаме тука хората и раздаваме курбаните – мърмореше възрастната Мона, на която никой не знаеше годините.
Двете жени бяха облечени в черно, с черни забрадки, отдалеч не можеше да се различи коя е монахинята. Скоро над позеленелия от сочна пролетна трева нисък баир, в центъра на който се кипреше новата сграда на църквата и надолу над къщите с червени покриви се разнесе мелодичния звън на медната камбана.
– Много хубаво ехо има. Чува се сигурно из цялото село – монахиня Васила продължаваше да нарича селището село, но този път старата вдовица Мона не ѝ обърна внимание. – Ама и хубава пътека сте направили отдолу от улицата до входа на храма. Вие се като ленива змия.
Тя примижа и намести очилата си.
Загледаха се. Мона си мислеше, дали няма да дойде някой млад, як мъж, който разбира от дърводелство, да каже „Добър ден” и да се захване със стълбата вътре. Заради нея църквата е недовършена, не може да я отворят. Монахинята Васила, макар по-млада, се хвана за кръста, че много я болеше и също се размечта. Искаше ѝ се да дойде един стар прошарен майстор, брадат и усмихнат и да каже: „Стръмна дървена стълба ви била нужна, затова съм дошъл, да ви я построя!”
В този момент изневиделица по витата калдъръмена пътека се зададе той. Мъжът се движеше, като че ли плуваше под лъчите на пролетното слънце. Не носеше нищо. Като ги приближи, те не чуха добре какво им каза. Но му оставиха ключовете и му обясниха, че едната трябва да се върне в женския манастир, а другата ще заминава на гости на дъщеря си за три дни. Дали му казаха довиждане, не помнеха.
***
Когато след три дни старата Мона се прибра и отиде до църквата да провери какво става, завари заключено. Отключи и онемя. Дървената вита стълба беше готова. Като че ли парапетите бяха направени от едно единствено махагоново дърво завито на две осморки, а стъпалата бяха толкова гладки и лъскави, сякаш не бяха дело на човешка ръка. Тя се качи бавно по стълбата, застана на балкона, огледа цялата зала, амвона, иконите и старото ѝ сърце, което отдавна се беше втвърдило, омекна. После слезе лесно по чудно красивите стъпала и излезе навън. Отиде в камбанарията и започна да бие камбаната като при празник. Хората чуха камбанния звън и взеха да идват. Влизаха, възхищаваха се на невижданата дървена стълба, кръстеха се и излизаха навън на мегдана. От уста на уста се носеше, че Той е дошъл и е създал стълбата, за да стане новият им храм единствен и неповторим дом на Господ. Питаха Мона как изглеждал Той, защото никой освен нея и калугерката Васила, не беше го виждал. Вдовицата, която не си знаеше годините им разказа, че е красив, млад, с буйна коса и силни ръце.
А тези, които посещаваха женския манастир, чакаха с любопитни погледи сестра Васила да им го опише. Тя им казваше, че той е белокос, белобрад, с усмихнати очи и горда осанка.
На откриването на храма, църковните хористи, мъже и жени се качиха по витата стълба на балкона. Свещеникът беше в златна ливрея. Църквата не можа да побере желаещите да се помолят. Сладкопойни молитви литнаха в небесата. Техните благодарности бяха горещи.
Отнякъде се появи бял гълъб и кацна на кръста.
Стана Апостолова
