Ваньо Вълчев
На Георги Гергов, добър приятел и добър човек.
Все още има няколко такива улички. Останали непокътнати близо стотина години. Тази е току на гърба на главната. Отбиеш ли се в дясно и веднага асфалтът се сменя с калдъръмено сокаче. Няколко къщици от едната страна, няколко къщици от другата и една в дъното. По-нататък уличката не отива. Къщите са скрити сред дървета и асми. Както се шегуват обитателите им – всичко е оставено на доизживяване. Автомобили тук рядко идват и между каменната настилка се зеленее трева. Зад залинелите дъсчени огради дворчетата са чисти и подредени, те са една от малкото грижи на старците, които все още дават душа на това тихо кътче някогашен град.
Към обед мъжкото население на тези къщи си намира повод да излезе и, като купи хляб и някоя рибна консерва, посядва на пейките под плътните сенки на градинката до каменната църква. Старците кръстосват длани върху бастунчетата си и изпод козирките на бейзболните си шапки наблюдават как по улицата и по площадчето шарено се щура животът…
Къщата в дъното на сокачето е на чичо Геро. И тя е като другите – нисичък каменен долен етаж с кухничка и зад нея прохладният килер. По вътрешна стълба се отива горе, там са едно коридорче и две стаички. Чичо Геро си живее в кухничката, горните стаи е подредил – да са готови, ако го навестят синовете…
Не беше добре през зимата и през влажната пролет чичо Геро. Обаждаха се стари болежки, уморено му беше и даже се шегуваше със съседите – ако някой ден не чуят да си е пуснал старото радио, да дойдат да видят, какво е станало…
Днес денят от сутринта е истински летен. Чичо Геро се помая из килера, надникна в кухненския долап, пусна радиото, спря го, посегна към закачалката зад вратата и наметна една стара работна дочена дреха. Излезе пред къщи и огледа двора. Тревата беше чиста, а в долния край избуяваше продоволственото му ранчо, както той наричаше няколкото лехи с домати, краставици, чушки и още някой и друг зеленчук. Заключи вратата, сложи ключа под саксията, в която отдавна имаше само пръст, и тръгна към пътната врата. Хубаво му беше днес и реши да не сяда при другите в градината. Пое бавно по сенчестата срана на улицата и се оглеждаше с любопитство. Няколко месеца не беше минавал от тук, някои магазини ги нямаше вече, отворили бяха други. А в края на улицата нови къщи отхапваха част от лозята на някогашната вилна зона. Повървя сред градини и лозя и стигна до големия парк. В този работен ден в парка нямаше никой. От високия бряг погледна към реката. Един румънски параход с гребни колелета отстрани свирна и се размина с товарен шлеп, няколко рибарски лодки се бяха кротнали около пясъчното островче, което лете се появяваше насред реката. Нямаше вятър и в спокойната вода се оглеждаха два-три суетни бели облака, полегнали в широката постеля на синьото лятно небе. От клоните на старите дървета се изливаха безброй птичи гласове, сякаш крилатите в този ден бяха луднали да се надпяват. А може би ги бе омаял сладкия аромат на разцъфтелите акации.
Бай Геро вдиша дълбоко акациевото ухание и по навик забърка в джобовете на дочената си дреха.
Всъщност той не пушеше вече от двайсет години. Изпушил си беше пушенето по строежите. Беше търсен арматурист, ръцете му са плели железните скелети на язовирни стени и високи комини. С жена си Йорданка пътуваха от строеж на строеж. Животът им, кажи-речи мина във ламаринен фургон. Понякога децата им сменяха по две училища през годината. Добри синове отгледаха, но от местения и пътувания им пресъхна усетът за роден дом, не им се пускаше котва на едно място. И когато спря да работи и с майка им се прибраха в старата семейна къща на дъното на калдъръмената уличка, те продължиха да пътуват. Единият сега проектира мостове в Португалия. По-малкият се занимава с компютри чак в Норвегия. Португалецът поне се ожени за българка. Норвежецът живее с испанка. Ама виж, синът си кръстиха Герасим…
Йорданка не живя дълго на калдаръмената уличка. Болестта я стопи за няколко месеца, догаряше примирено и само големите й кафеви очи попиваха всяко движение на нейния Геро, а той стоеше неотлъчно до леглото й, преместено до прозореца.
Така си отиде една сутрин, сгушила изтънели длани в мъжките му ръце.Кипарисът, който посади над гроба й, вече е пораснал и в летните дни пази сянка на каменния кръст. Когато може, той идва тук, сяда на малката пейчица и в мислите си й разказва, какво е станало. Макар че все повече нямаше нищо за разказване. На тръгване чичо Геро казваше на глас: „Е, хайде, аз пак ще дойда!” и бавно поемаше към къщи…
И сега, като вдиша акациевия аромат, и като си мислеше за всичките тези минали неща, той усети, че му се допуши. Отдавна не беше му се допушвало толкова силно. Ръцете му затършуваха припряно, макар да знаеше, че няма смисъл. Седна под едно дърво и съблече дочената дреха. Топлият летен въздух го прегърна, а той с последна надежда пъхна пръсти в горното джобче. И доволно поклати глава. На дъното на джобчето имаше малко тютюн, изпаднал през годините, когато там държеше кутията със „Златна Арда”. Наоколо нямаше дори късче хартийка . Запалка отдавна нямаше. Не носеше и кибрит. Наведе се над джобчето и помириса. Лекият мирис на тютюн го накара да се усмихне. Постоя така усмихнат няколко мига, после на лицето му се изписа решителност, огледа се и приклекна. Почисти няколко сантиметра земя от тревата и с една клечка издълба малка дупчица. Разходи се наоколо и намери сламка от изсъхнал бурен. Изгреба колкото тютюн имаше в джобчето и го натъпка в издълбаното. Мушна сламката при тютюна и я закрепи с изровената пръст. Свали очилата, погледна към слънцето и нагласи лупата на едното стъкло така, че светлата точка, която беше събрала топлото на слънчевите лъчи, да падне върху ямката с тютюна. И когато се изви тънка струйка дим, чичо Геро легна по очи, разпери ръце в страни за по-удобно и захапа сламката. Усети как ароматният дим навлиза в дробовете му и сякаш се разнася по цялото му тяло. Смукна още няколко пъти и усети сладка премала от забравеното удоволствие.
Ако врабците на дървото можеха да разсъждават, сигурно щяха да си помислят, че чичо Геро се мъчи да прегърне цялата земя, или че прилича на едно разпятие. Но понеже врабците не разсъждават, те нищо не си помислиха. А чичо Геро смукна още веднъж, ароматният прашец беше изгорял и той се загледа в тревичките, по които припряно пълзяха няколко мравки. Една пчела бръмна и кацна на едно глухарче, но май не остана доволна и се стрелна към няколко бели маргаритки.
Чичо Геро се обърна по гръб и, както си е с разперени ръце, усмихна се и малко виновно каза: „На лула направих земното кълбо, Дядо Господи, да прощаваш, ама добре ми дойде!” И въздъхна.
Полъхът на вятъра поде въздишката, залюля я над ямката с тютюнева пепел, пусна я да погони две шарени пеперуди, после внимателно я прибра на хем беше сребристо и светло, хем нищо вече не се виждаше…
А в къщата на дъното на калдаръмената уличка сега никой не живее и тревата започна да избуява…
