След като се пенсионира, Иво Лечев се отдаде на животновъдството. Започна с пет кози и едно магаренце и тръгна да си ги пасe по Сакар-планина. На всяко животно даде име. Магарето Гошо така се приобщи към козите, че за миг не се отделяше от компанията им. А когато му се наложеше да се отдели, те тръгваха след него. То растеше и си играеше с тях, особено с козела Сашо. Когато Гошо беше малък, козелът Сашо го блъскаше изотзад и той трябваше да бяга, за да се спаси от рогата му. Играеха си. Но когато магарето поотрасна взе да се оперва, хвърляше чифтета, хапеше. Истински водач и защитник на стадото. Иво не го скопи, защото го съжали. Но и козелът не беше скопен. Смело се хвърляше в битките с дългоухия. Последния път, когато се сбиха, Гошо успя да използва височината си и захапа козела за врата. Стискаше без да пуска, Сашо не можеше да мръдне и само врещеше. И за малко да го удуши, ако не беше овчарят да чуе и да ги разтърве. С гегата наложи няколко пъти магарето. Толкова силно, че тя се счупи на две. Оттогава настъпи мир в стадото. Едноличен лидер стана Гошо дългоушко. Водеше, както и преди стадото, а то покорно или по навик вървеше зад него с примирения пръч. Гошо стана здрав и висок като катър. Няколко пъти забягваше след разгонени магарици. И докато не ги скочеше, не мирясваше. Един път съседът, без да разбере Иво Лечев, го пуснал на кобилата си. И тя го приела. След време се роди катърче. Гошо взе, че се настърви към кобили. Разгонени или не, погваше ги, захапваше ги за шиите и ги душеше. Стопаните на поруганите животни взеха да се оплакват на кмета, той предупреди Иво Лечев да следи изкъсо стоката си. Забележеше ли, че Гошо хуква към кон или магаре, веднага се намесваше с един здрав салкъмов прът. И удряше, додето откаже мераклията. Нещата се повтаряха и стопанинът все по-трудно разкарваше Гошо от нападнатите животинки. Уморяваше се да го налага. Магарето носеше на все повече на бой. Бий магаре, по-магаре, спомни си думите на баща си, когато го възпитаваше като малък и го шамаросваше за лудориите му. Туй магаре трябва да се е метнало на мен по характер, каза си на ум и се усмихна. И както той намрази баща си навремето за побоя, така и магарето сега намрази него. В обора не можеше да го доближи. Гошо хвърляше чифтета на всички страни, като картечни откоси, хвърчаха трески. А посегнеше ли отстрани да му сложи сено в яслата, посягаше да го хапе за ръцете. Започна да стои настрани от него с все по-дебел кол в ръцете. С дълъг синджир, петнайсетина метра, и дебело желязно шило, реши да ограничи свободата му. Забиваше шилото в земята и го оставяше да пасе на спокойствие. На два-три пъти през деня го местеше, като изпасе тревата в окръжността. Но и синджирът не можа да го удържи. Незнайно как, но все по-често взе да измъква шилото и със синджира зад него пак препускаше и вършеше пакостите и лудориите си.
Отказа се да го застопорява, но реши синджира да върви с него, поне малко да го ограничи в движенията му. Една надвечер избърза да се прибере в къщи и както обикновено да сложи фураж в яслите и зърно на магарето в обора. Ето че стадото се зададе, знаеше си пътя за дома. Но Гошо не се виждаше. Разтревожи се Иво Лечев и тръгна да търси стоката си. Тук магаре, там магаре – няма го. Разгеле след час го съзря в един овраг. Синджира му се беше заплел в едни здрави трънки, а то обикаляло, дърпало се и още повече се оплело.
Започна да разплита синджира от тръните и в един момент усети, че магарето го е захапало за дясната ръка над лакътя. Добре че беше поне ватенката. Помъчи се да се освободи, без резултат. Добичето стискаше здраво. Най-после му паднах на мушката, помъчи да се пошегува Иво. Но положението ставаше сериозно. Захапката здрава, а той – по гръб. Пъди го, моли му се. Без резултат. Протегна се с лявата ръка и извади брадвичката, която носеше винаги, затъкната в пояса. Хвана желязото и с късата дръжка започна да удря и ръга магарето. Все по-силно. Нищо. Хайванът не пускаше. Времето минаваше, изгря луната, звездите все по-ярко блестяха на небето. Не се реши да използва острото на брадвичката да не нарани стоката си, да не я повреди. А му беше и жал. Друго си беше с кола по задницата. Взе да си мисли за жена си, надяваше се, че като види, че не се прибира, да прати комшията с момчето си да го търсят. Беше по гръб, почти в туш, според правилата на борбата. Стояха така в позиция клинч, никой не печелеше, никой не губеше, а минутите и часовете летяха. Кой ще издържи? Стопанинът като че ли взе да сънува. Един глас му рече: изотдолу, изотдолу, хвани го за муцуната. Поразмисли малко, даврандиса се. Дойде му сила, затисна първо носа, наруши дишането на Гошо, а след това като направи захват на предните крака го прехвърли зад себе си по надолнището. Помогна му и силния наклон. Тялото падна до него и го затисна. Усети остра болка в ребрата. Магарето изпръхтя, скочи на крака и избяга. Иво едва се вдигна на крака. Усети, че има нещо счупено в него, някъде в дясната страна. Подпря се на брадвичката. Луната беше цяла и осветяваше полето. В един миг чу тропот и видя озъбения Гошо как тичаше срещу него. Този път хвана здраво дръжката и беше готов за истинска сеч. В последния момент магарето се отказа, явно разбра, че няма шега, извъртя се на задни крака и хукна към селото.
