Бодливата роза дъждът я вали
дори по най-ситните меки бодли,
и тя се отпуска в ръцете му мокри,
показва му своите алени рокли,
а той я докосва, където обича,
и между листата й тънки потича,
и нежно и весело я гъделичка,
а тя си повдига полите самичка,
цъфти, изчервява се, тихо се смее,
и даже не се и замисля къде е,
а те са на пътя, съвсем под небето,
и хора минават, и кестени светят,
и слънцето светва. Дъждът си отива,
а мократа роза спокойно заспива.
