Козичката Анка
се спря на полянка,
потъна във сладка забрава.
Козарчето Станко
– голям забраванко
пропусна, че тя изостава.
Игра си на воля,
сама по неволя
козичката млада и дива.
Нощта я завари
със двама другари
– сърничка и птиченце сиво.
Но мама кошута
сърнето избута,
а птичето взе да се рее.
В гората самичка
горката козичка
остана и почна да блее.
Вълкът я надуши
след туй се ослуша
и хукна към нея. Бе гладен.
Зад храста зачака
със зъби затрака,
задебна съвсем кръвожаден.
Козичката схвана
– на горска поляна
козле не би лесно се скрило.
Побягна и леко
по стръмна пътека,
качи се на скалното било.
Вълкът се подхлъзна
в дерето се плъзна
закани се люто на Анка.
А тя под луната
на връх от скалата,
трепереше в нощната сянка.
Едва като съмна
косматият тръгна,
– козичката още стърчеше.
Козарчето Станко,
макар забраванко
намери я. Храбър той беше.
Днес малката Анка
на всяка полянка,
послушно пасе и разумно.
Оглежда се вече
– не ходи далече
козлето, което е умно.
Из книжка “В гората”
Стана Апостолова
