| Никола Инджов (1935-2020) Поет, белетрист, публицист, преводач от висока класа. |
Интервюто е дадено на Стана Апостолова 2013 година.
| Ваши произведения са преведени на много езици, най-вече европейски. Как мислите, в Европа познават ли големите български творци? Европа е съвкупност от езикови зони и нашата литература открай време присъства предимно в славянския лингвистичен регион – на руски, украински, белоруски, чешки, словашки, полски, сръбски. В английския или във френския, в испанския или в гръцкия, в португалския или италианския следите на българското художествено слово се губят, а в много случаи нашата литературна класика е затрупана от епизодични и конюнктурни издания на съвременни автори. Уверен съм, че подборът за съжаление се извършва по критерии, които не са само естетически. Например известното „Отворено общество” спонсорира преводи на български книги, лансирани като представителни главно заради политически акценти. В текущия литературен процес някои съчинения могат да минат за авангардни, експериментални, новаторски и пр., но все пак не са емблематични. Този литературен масив съществува наистина, но е масив, т.е. натрупана книжнина, в която не се забелязват отблясъци от плодотворната традиция. От съзнанието на съвременника целенасочено се изличават етнокултурните завети на Иван Вазов, Йордан Йовков, Димитър Талев, Димитър Димов. Впрочем, именно произведенията на споменатите писатели не се превеждат за днешния читател в западните европейски държави. Разбира се, причините са много повече. Например угасва световната българистика. След акад. Дмитрий Лихачов, проф. Рикардо Пикио, проф. Роже Бернар не се появяват личности с висок научен ранг. Последният конгрес по българистика (май, 2013) показа, че на университетско ниво интерес към нашата литература има и извън Европа, но пък именно в Европа немалко българистични центрове прекратиха всякаква дейност. Дали и в тази област не се разпорежда някое друго общество? Смятате ли, че поколението българи в началото на третото хилядолетие четат повече или по-малко от своите родители? Няколко днешни поколения пропуснаха да прочетат своевременно националната и световната класика. Този факт има много значения, ще отбележа едно особено важно. То е, че световния литературен персонаж представлява паралелно човечество, в което художествените образи имат житейско покритие като пример за следовничество, дори като идеал за личността. Откакто съществува книжовността хората се опитват да подражават на героите на Сервантес, Рабле, Шекспир, Толстой. Кой в моменти от живота си не се е изживявал като Дон Кихот или Санчо Понса, като Хамлет Принц Датски или като Ромео и Жулиета, като Стършел или като Жан Валжан, като Пиер Безухов или като братя Карамазови? Кой българин не се е виждал в бляновете си като Бойчо Огнянов, коя българка – като Ния? Паралелното човечество на литературните герои днес съществува в отровната сянка на социалното неравенство, на корупцията, на наглите присвоявания на обществени, държавни и европейски ресурси, на разграбването на предишните национални фондове в здравеопазването, образованието, пенсионното осигуряване. Тези явления имат конкретни образи на всеизвестни наши сънародници, много е възможно точно те да се превръщат в образци на житейския успех. Не мислите ли, че колкото и добри художествени произведения да са написани на български език, те все пак си остават с тясно регионално значение и не е ли такава съдбата на литературата, сътворена от малките народи? Един велик българин бе казал, че в областта на културата няма големи и малки народи, че всички народи са с равни възможности за реализация на своите таланти на световно ниво. Тази философия като че ли изчезва и от националната памет заедно с името на същия велик българин. Но в края на краищата има и исторически измерения на книжовните приноси на всеки един народ. И защо да е тясно регионална нашата художественост, когато ние сме създали и отстоявали една от писменостите на човечеството, дала началото на нова цивилизация – славянската! Светът вече е едно глобално село. Като че ли сме осведомени за другите народи. Но колко наши сънародници биха цитирали любим китайски или хърватски автор? Според Вас превеждат ли се достатъчно книги от чужди езици? Питате ме всъщност за обратната страна на същия процес. И към българоезичната зона се насочва книжнина по не съвсем естетически критерии. Тук отгоре на всичко действа могъщата, проверената на всякакви терени и по всяко време търговска реклама на масовата култура. Тя създава т.н. бестселъри, въображаемите „книги на годината”, измислените класации на таланти и поклонници. Привнесена отвън, тя разрушава нашата ценностна система, нанася безпощадни поражения върху литературното образование на младите поколения. Много социолози предричат изчезването на българската нация. Какво е Вашето мнение, след сто години българският език ще го има ли? Ще има ли българи, пишещи и четящи на нашия език? Ако съхраним българската писменост и българския език! Аз вярвам, че и народът, и държавата ще намерят сили да пренесат към грядущите времена Златния век на цар Симеон! Той не е изчезнал от историята ни, макар че трудно се долавя в днешните политически противоборства, обзели ума и разума на съвременния българин. Все пак съществува и обратен процес, в наше време изчезват национални езици и се налагат няколко транснационални писмености, които узурпират съвременните лингвистични територии. Кирилицата удържа все още на спонтанни и премислени опити да бъде заменена с латиница, самата латиница шества победоносно навсякъде, Дори йероглифите лека-полека допускат и други азбуки, особено в икономиката, а пък арабските и гръцките букви са привидно устойчиви заради дълбока цивилизационна древност. Но за да отговоря на този въпрос, който изисква повече познания от моите, ще преповторя размишления, които съм споделял публично неведнъж. И така, много поезия се натрупа в съвременния свят, а изглежда, че читателите на поезия никога не са били толкова малко на брой. Не въобще читателите на книги, а читателите на поезия. Първопричините вероятно са в самата поезия. Защото несъмнено има гениална поезия, която обаче е гениална само в рамките на етническата общност. Извън оригиналния език – преведена или интерпретирана по друг начин – и гениалната поезия губи своите качества, своето въздействие. Именно тук е нашето място. Българската поезия, която тръгва от богобореца Ботев, и в която са заложени специфични национални мотиви, не би могла да въздейства със същата мощ и да поражда същата духовна енергия за читателите от друг народ, който е с различни проблеми, различни алтернативи. Вярно е, че някои процеси са паралелни, например борбите за независимост. А когато поезията е отглас на борчески идеи, то и творците на тази поезия се възприемат с разбиране не само на отечествена почва, но и там, където такава борба съществува. Ето, черногорците са един много малък народ от сръбски произход, но техният национален поет Негош е известен, поне на Балканите, и приеман с разбиране от балканския читател, заради това, че е поет на свободата, а това е принадлежност към хуманистичните ориентири на историческата съдба. И тук трябва да си направим заключение за някои тенденции в съвременната българска поезия, които в голяма степен се отдалечават от привидно догматичните нормативни естетики. Най-общо казано, на патриотичната поезия се противопоставя някакъв вид социална поезия. Но социалният идеал не е по-висш от националния идеал. И не може да го измести. Борбата за отечеството е много по-съдбовна и привлича много повече хора, отколкото борбата за бита и всекидневието. |
