Имало едно време миловидно и добро момиченце, което всички наричали Сладурка. Семейството живеело в къща в края на селото, почти до самата гора. Мама и татко били златари и изработвали златни украшения и предмети за краля. Този владетел бил алчен и зъл и не ги освобождавал да се прибират, освен в редки случаи по празниците. В кралството имало само три празника годишно.
Сладурка живеела сама с баба си, но била щастлива, защото от нищо не била лишена – нито от обич и подслон, нито от храна, нито от дрехи. Винаги пеела и се смеела.
Един ден излязла на двора да си играе много радостна – на другия ден било празник и мама и татко щели да се приберат. Тя запяла песен и то толкова дръзновено и тържествуващо, че се родила въздушна птица, която политнала към гората. Сладурка я последвала и се озовала на планинска пътека, прегърната от високи дървета, които почти скривали небето.
Вървяла, вървяла и постепенно дърветата ставали все по-ниски. Най-накрая край каменистата пътека останали само храсти и се открил висок скален връх. В подножието му се виждало кръгло тъмносиньо езеро, като око, вперено в небето. Малкото момиче го приближило и видяло в него да плува черен лебед.
– Здравей, красив лебед, как се казваш? – попитало любезно то.
– Привет, Сладурке, какво търсиш тук? Не се ли боиш от зверовете в гората?
– Не, аз обичам животни!
Черният лебед изпънал грациозната си шия, заплувал в кръг, завъртял се все по-бързо и се превърнал в красива млада жена с черна лъскава коса и сини като езерото очи.
– Аз съм черната фея и се казвам Грация! – казала тя и започнала да върви по водата, а дългата й копринена рокля се плъзгала по гладката повърхност. – Ела при мене, хубаво момиче!
– Не мога – отвърнала Сладурка. Аз потъвам във водата.
– Но аз съм вълшебница, мога да направя така, че никога да не потъваш!
– Не искам такова нещо, аз много обичам да се къпя във водата, а да вървя по земята.
Грация плеснала с ръце и край брега се появили цъфтящи храсти. Те били най-различни и много красиви. Наблизо по скалата се разхождала една дива коза, която мигом почнала да бяга и изчезнала в гората.
– Сладурке, какво се чудиш? Набери си един букет от тези пленителни цветове!
– Аз не обичам да късам цветя, защото те увяхват и умират. По-добре да живеят докато дадат плодове!
Черната фея се завъртяла в центъра на езерото, все по-бързо и по-бързо и се превърнала отново в черен лебед.
– Аз съм виждала само бели лебеди, не знаех, че има и черни – споделило момиченцето.
– Така ли! А защо не се уплаши, като ме видя?
– Защо да се плаша, аз се радвам, ти си много красива!
– Всички хора се страхуват, като видят нещо непознато! Разгледай хубаво тези цъфнали храсти, всички те бяха човеци, изпаднали в ужас, когато ме съгледаха. Затова съм ги превърнала в храсти за вечни времена. Бих искала да превърна и тебе, но не мога!
– Но ти си красива и добра, защо си им причинила това?
– Това че съм красива, не значи, че съм добра. Освен това съм грациозен черен лебед, защото ти ме виждаш такава.
– Все пак си добра, защото не ме преобрази в храст.
– Пак грешиш! Не че не желая, не мога да те превърна, защото ми трябва твоя страх. Аз съм черна фея, която работи със страха на хора и животни. Ако няма страх, не мога да свърша нищо. Тръгвай си Сладурке и разкажи на другите хора за мене, нека да дойдат на езерото да ме видят!
– Искам да помогна на тези хора, които си превърнала в храсти.
– За съжаление, нямаш тези възможности, но като пораснеш, може би!
– Какво да кажа на другите, кое е това езеро?
– Езерото на илюзиите, така им кажи, да търсят езерото на илюзиите!
Черният лебед изчезнал, цъфтящите храсти също и останало само езерото, в което се оглеждал голият каменен връх. Сладурка се сетила, че ако не се върне навреме за обяд, нейната баба ще се разтревожи и хукнала надолу по пътеката. Въздушната птица на радостта летяла пред нея и показвала пътя, защото сърцето на малкото момиче било преизпълнено с радост, че ще види мама и татко.
Тя не казала на никого за черния лебед, превръщащ се във фея Грация, нито за езерото на илюзиите, защото попитала мама какво значи „илюзия”, кога трябва да се пази тайна и други такива неща и получила следния отговор: „Илюзията е измамна представа за нещо. Всеки трябва да държи илюзиите си в тайна, за да не заблуди другите и да им навреди.”
Когато мама и татко отново заминали на работа в кралския двор, Сладурка попитала баба си: „Бабо, какво мислиш за черния лебед?” получила обяснение: „Черни лебеди няма, мило дете, само бели. Лебедите са бели и не могат да бъдат други! Никой никога не е виждал черен лебед.”
Миловидното добро малко момиче разбрало, че като порасне, може би ще съумее да обясни на хората, че има черни лебеди, но дотогава трябва да пази тайна.
