Прахчо беше човече от прах. И майка му беше от прах, и баща му беше от прах, и… стоп! Прахчо нямаше нито сестричка, нито братче, беше самичък. Освен това беше и непослушен. Често майка му го плашеше:
– Ще те дам на голямата бучаща ламя, ако не слушаш!
А баща му добавяше:
– Да не мислиш, че ламята ще те гледа! Направо ще те налапа и край!
Те толкова пъти на ден повтаряха тази заплаха, че накрая Прахчо извика:
– Стига! Аз имам безстрашно сърце и никакви лами не могат да ми се опрат. Разбрано? Още сега отивам да се бия с нея и да я победя!
След тези думи той побягна от ъгъла и подаде малката си глава изпод леглото, където всъщност беше къщата на семейство Прахови. Огледа се:
– Дааа, светът е доста голям! – помисли той.
Но светът беше още по-голям и в този свят изведнъж се появи голямата ламя. Душеше пода с хобот, а на опашката си влачеше цял един човек.
– Леле-мале! – помисли си Прахчо. – Как ще се справя с това чудовище дето яде и хора?
Но нали беше решил, втурна се напред с извадена сабя. Чудовището изръмжа, приближи се до него и го погълна. Но Прахчо не се уплаши. Дори вкорема на ламята продължаваше да маха сабята си. И изведнъж проби дупка Ламята захърка и спря.
– Урааа! – викаше Прахчо. – Ще ядеш хора и човечета от прах, а, ламя с ламя!
Прахчо скочи през дупчицата и се скри под леглото, за да се похвали на мама и татко.
– Какво й стана на тази прахосмукачка? – ядоса се чистачката. – Както си работеше, захърка и спря. Как ще изчистя сега праха под леглото?
