Имаше едно малко зрънце, което не знаеше защо е
родено.
– Прекалено съм малко – мислеше си то. – Ето до мен Лопатата е голяма… помага на майстора да копае. Лейката и тя е голяма. Събира тооолкова много вода, за да полива. За косачката да не говорим. Тя е направо гигант! Те всичките са “нещо”, а аз съм тъй дребно и безполезно. И зрънцето лееше ли, лееше сълзи…
– Престани! – скара му се лейката. – Мокриш се повече, отколкото трябва и ще вземе да изгниеш!
Нека пък! – тросна се зрънцето. – И без това съм малко и ненужно!
– Глупава глава си ти, не друго! – заръмжа косачката. – Ние сме ненужни, ако теб те няма! Разбра ли, глупава главо?
– Без мен? – подсмръкна въпросително зрънцето.
– Без тебе, я! – надигна се и лопатата. – Че кого иначе ще прекопаваме, поливаме, засяваме и плевим?
– Така ли било? Виж ти, моля ти се! – помисли си зрънцето,
докато си триеше очичките и носа. – ТАКА ЛИ БИЛО!