*** Трендафилът, обсипан с рози, в полумрак... Едно дете под него, едно сърце – чук огнен в тишината... Дали съм аз или пък моето дете, дали преди, или след хиляди години сърце на друг е туй, шумящо като раковина и блъскащо като прибой сред топло дишащия здрач безкраен... И къща, светеща отвътре, като фенер вълшебен, излъскан или пък забравен сред мекотата на градината... – с трендафила, опиращ до небето, с трендафила, обсипан със звезди и полюляван от мириса на розите... О къща, светеща отвътре, в която всички те обичат... Свежа Дачева