Близо до гората имаше една малка къщичка с бели стени и червен покрив. На прозорците на къщичката имаше саксии с петунии, а под стряхата бяха свили гнездо лястовички.
В тази къща живееха малкият Тони и кучето Гари. Всъщност Гари си имаше собствена къщичка на двора, в която спеше или се криеше от дъждовете.
Тони и Гари по цял ден обикаляха из гората, ловяха риба в близкото поточе, беряха горски ягоди и къпини, а вечер се прибираха у дома, запалваха камината, пиеха чай и си разказваха приказки.
Гари не беше обикновено куче. Той беше говорещо куче. Двамата с Тони си говореха по цели часове и обсъждаха всякакви въпроси.
Един ден, докато се разхождаха в гората, Гари внезапно спря на едно място, наостри уши и започна да души тревожно във въздуха.
-Какво има Гари? – попита Тони.
-Не чуваш ли? – отвърна Гари.
-Какво да чувам?
-Нищо ли не чуваш?
Тони се ослуша, но не чу нищо необичайно. Само песните на птичките, шумоленето на листата и бързите стъпки на таралежчето в храстите.
-Няма нищо, Гари. Хайде да вървим.
-Не чуваш ли камбанката? – прошепна Гари.
И наистина – някъде съвсем наблизо се чуваше тихичък звън на камбанка.
-Какво е това? – попита Тони.
-Не знам, но сигурно е нещо опасно.
Гари хич не беше смел и смяташе всеки непознат звук за опасност. Когато беше много уплашен, започваше да ръмжи и да лае силно. Смяташе, че по този начин всява ужас във всички възможни врагове. Но този път не излая, нито изръмжа. Само се ослушваше и душеше.
-Най-странното е, че не подушвам нищо – каза разтревожен Гари. – Обикновено, когато нещо издава звук, то има и някаква миризма. Понякога се е случвало да усетя миризма без звук – например, когато цъфтят минзухарите. Но звук без миризма – такова нещо не ми се е случвало. А вече съм на цели шест месеца и дванайсет дни, така че много неща са ми се случвали.
-Откъде идва звукът? – попита Тони.
-Някъде отгоре – каза Гари и вирна муцуна към небето.
И тогава я видя. Една мъничка горска фея беше седнала върху най-ниския клон на стария дъб и държеше в ръката си малка златна камбанка.
-Коя си ти? – излая тревожно кучето. – Какво търсиш в нашата гора?
-Шшт, тихо, Гари, ще я уплашиш. Това е фея.
-Какво е фея? Опасна ли е? Яде ли кучета?
-Глупости. Стига си се плашил. Феите са добри същества.
-Да бе! Дядо ми разправяше как веднъж го нападнали цяло стадо феи. Били много свирепи и му ухапали опашката. Едвам се отървах, вика дядо. Давай да се прибираме, Тони.
-Аз смятам да я заговоря – каза тихичкоТони.
-Недей. Може да ни изяде.
-Няма да ни изяде.
-Да не кажеш после, че не съм те предупредил.
Тони вдигна поглед към клоните на дървото и учтиво каза:
-Добър ден, госпожице фея. Добре дошла в нашата гора. Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Тони и съм на шест години, а това е моят приятел Гари. Той е на шест месеца.
-И дванайсет дни – допълни гордо Гари.
-Приятно ми е – Миранда – каза феята. Гласът й прозвуча като прозявка.
-Как сте? – попита я Тони. Не че много го интересуваше как е, но не се сещаше какво друго да я попита.
-Благодаря, зле – каза Миранда. – Едва от един час съм в тази гора и вече всички се опитват да ме изгонят.
-Кои всички? – попита Тони.
-Ами някакви свраки дойдоха преди малко и ми се разкрещяха, че това било тяхната гора и защо съм била кацнала на това дърво, без да ги попитам. Плашела съм децата им и изобщо те хич не обичали непознати чужденци, така че трябвало да се махам.
-Ами прави са – измърмори Гари.
-Моля? – попита Миранда. – Казахте ли нещо, господин Гари?
-Не, не, нищо не е казал – обади се Тони. – Той понякога просто си ръмжи под носа. Просто още е мъничък. Само на шест месеца е.
-И дванайсет дни – поправи го Гари.
-После дойде катеричката и също ми се скара – продължи да се оплаква Миранда. – Дразнел я шумът от камбанката ми, пречел й на следобедния сън и много се била изнервила.
-Те само така си приказват – опита се да ги защити Тони. – Иначе са добри същества. Но се плашат от непознати.
-Много ме натъжиха – каза Миранда. – Аз нищо не съм им направила, а те… Май ще трябва да си търся друга гора.
-Ако искате, елате да живеете у нас – по
кани я любезно Тони. – Ние живеем съвсем наблизо. Ей там, зад ония дървета.
-Ти луд ли си? – изръмжа тихо Гари. – Как така каниш непознати същества у нас? Това е много опасно.
-Казахте ли нещо, господин Гари? –попита феята.
-Не му обръщайте внимание – намеси се Тони. – Той само си приказва. Та казах, че ако тук не ви приемат, ви каня в нашата къщичка, госпожице Миранда. При нас винаги ще се намери местенце за една фея.
-Много ви благодаря, господин Тони – каза Миранда. – Вие сте много мил човек. Но аз съм горска фея. Мога да живея само в гората. Не мога да живея в къща.
-Много се радвам – изръмжа Гари.
Феята не му обърна внимание.
-Господин Тони, радвам се, че се запознахме – каза Миранда. – Вие бяхте много добър с мен и аз искам да ви се отблагодаря. Знам, че търсите родителите си.
-Никога не съм ги виждал – каза Тони.
-А искате ли да ги потърсите? – попита феята.
-Да! – извика Тони.
-И моите – обади се Гари. – И аз никога не съм виждал мама и тати.
-Ще ви подаря един вълшебен цилиндър. С него ще можете да пътувате във всички страни и във всички времена.
Миранда звънна лекичко с камбанката си и пред нея се появи черен цилиндър. Олюля се лекичко и увисна във въздуха точно пред Тони.
-Заповядайте, господин Тони – каза феята. – Това е вашият цилиндър. С него ще можете да пътувате навсякъде. Трябва само да го сложите върху главата си, да произнесете вълшебните думички “афел бафел румтумтум…” и да кажете името на страната, в която искате да отидете. И веднага ще се пренесете там.
-Благодаря много. Но не искам да пътувам сам. Може ли да ми подарите цилиндър и за Гари. Той ми е най-добрият приятел и никъде не бих отишъл без него.
-Но той май не ме харесва – каза феята.
-Напротив, харесва ви. Просто е изнервен днес. От три дни не е ял кокали. А като не яде кокали, започва да говори глупости. Моля ви, госпожице Миранда, дайте му цилиндър и на него.
-Е, добре – въздъхна Миранда. – Заповядайте, господин Гари.
Камбанката звънна отново и във въздуха се появи малко цилиндърче, което кацна между ушичките на кученцето.
– Благодаря ви, госпожице фея – каза Гари. С цилиндърчето изглеждаше като малък фокусник.
Но докато благодареше, феята вече беше изчезнала.
-И сега какво ще правим? – попита Гари.
-Ще пътуваме по света, за да търсим родителите си.
-Тръгваме ли?
-Тръгваме.
откъс от книгата “Тони и Гари обикалят света“ от Иво Сиромахов
