Използването на интерактивни художествени книги и учебни материали като задължителна част от обучението на съвременните деца.
За мен четенето винаги е част от живота ми. То е сегашно, винаги модерно.
Такова ли е то обаче и за днешните модерни деца?
Ритъмът при който израстват децата ни е много бърз. Това прави вътрешният ритъм на живот при малките просто устремен. Съзерцанието е вече истинска рядкост. В този смисъл интересното, увличащото и бързият, често колажен стил в книгите написани за деца са прийомите, които придобиват все по-голяма важност. Авторът трябва да намери своята малка хватчица, с която да задържи подскачащото детско съзнание в една мисъл. Андерсен е разказвал приказките си пред детска публика, като е изрязвал героите си от хартия. Разигравал е историите си с малки кукли за куклен театър. И го е правил през деветнадесети век. Има примери за „мултимедийно“ представяне на наратив още от праисторията: Местните жители на Австралия са изпявали и изтанцували огромно количество от своите предания за „Сънуваното време“ проследявайки свързани като комикс рисунки на различни героични случки.
През средновековието трубадури и минестрели пеели и танцували за да онагледят епосите си. Начините за разказване, които един автор може да измисли са с неограничен капацитет.
Ние искаме да доведем нашите бързащи деца до удоволствието на писаното слово. Но ако се изправим пред тях в класа, групата, занималнята и… просто им четем от една голяма книга ще постигнем два възможни резултата: Първият резултат е прозевките и боричканията в клас или на среща с автор на детски книги. Вторият резултат е удобното настаняване на детето пред компютърната игра. Защо? Защото, колкото и да не ни е приятно, на нас възрастните, компютърната игра е интересна за детето. Защото децата от всички епохи са били, а и винаги ще бъдат Homo ludens (Играещият човек).
До средата на 20 век, детето не е имало сравнително лесен достъп до цветни, шумни, забавляващи и поглъщащи го медии. Тогава то се е впечатлявало от пътуващият разказвач, малкият куклен театър, от циркът и местният киносалон… от книжката с няколко картинки. Но сега този достъп е осигурен просто от екраните на таблетите. Днешното дете е не само свикнало с тях, то се е сраснало с тях. Те са му обществено вродени. И ако преди столетия разказвачите са прибавяли към разказа си танц, песен, кукла и рисунка… съвсем нормално е в сегашният свят на мултимедийни комуникации, децата също да изпитват нужда от интересното представяне, от заиграването с текстовете.
Защото едно е интимното и задушевно четене на майката или таткото, вечер до креватчето. Тогава самото присъствие на родителя носи своите лични означения. Всъщност, тогава естеството на четеният текст не е толкова важно… Важен е актът на интимност.
Но все повече този акт на интимност не се получава при детето, когато то се изправи само пред текста от книгата. Все повече той не му е достатъчен. И се оказва, че детският писател все по-трудно може да разчита на очарованието от такава интимност. Тогава? Тогава може би трябва да престанем да се страхуваме от електронната версия на нашите книги? Разбира се, не говоря за обикновените четци, които побират няколко тома. И които за децата носят същото усещане – за „обикновен“ текст. (След като мине първоначалното любопитство към новата електронна джаджа!) Може би трябва поне да опитаме да навлезем в карнавалният, шумен и бъбрив език на една интерактивна книга-игра. Всички сме играли, като малки… Вярвам, че с малко усилие и много желание бихме могли да играем и сега с децата. Те високо ще оценят нашия опит, стига той да е искрен.
Аз провеждам много срещи с деца. В повечето ми срещи, децата са с възраст от 5 до 10 години. Общо взето, това са все още мънички деца, които трябва да занимавам в продължение на един час. Затова, за по-доброто и интересно протичане на срещите, използвам някои изразни средства на кукления театър. И много от изразните средства на детската игра. Представени в писмен вид, всички правила на театъра звучат сложно и може би дори непонятно. Но основното е едно:
„Театърът не понася слово без действие!“
Мисля, че за интерактивната книга важи същото. Този извод смущава много от моите колеги писатели. Струва им се, че смисълът на книгата, изключва такова „детрониране“ на словото. Изключва изпращането на словото на „второ място“… Правят грешка! Защото добре представената електронна книга никога не би умалила писаното слово. Особено, ако това писано слово е красиво!
Добре построената, по законите на театъра и със средствата на киното книга печели на своя страна синкретични изкуства. А това помага на писаният текст да достигне до своя читател. Защото възбуденото детско (и не само детско) любопитство няма да се успокои, докато не намери тази толкова интересна книга… И тогава детето, вече като читател, ще може да достигне до съзерцателното и интимно възприемане на авторовия свят. И да усети неговия красив език. Достижение, което всеки автор цени изключително високо и на което се радва с цялото си същество.
Авторът винаги иска да внуши идеите, които е заложил в своите книги. Затова трябва да помисли не само за илюстрации, но и за едно мултимедийно представяне на книжното тяло. И тогава детето ще се заслуша и засмее. Ще се заиграе. Играта ще му достави удоволствие и то ще разбере, че в книгите има удоволствие! Само това усетено на практика удоволствие може да го поощри да намери начин и да се отдаде на самото четене. Да открие книгата и да я прочете. И тогава авторът ще си е свършил работата наистина добре.
В самостоятелното четене на интерактивен текст се появява един чисто сценичен начин на общуване. Книгата му въздейства не само с живото слово, но и с оформлението, звука, музиката, картината. При интерактивната и мултимедийна книга, авторът би могъл да „чуе“ нуждите и своеобразните съвети на читателя си и в рамките на една условна импровизация да успее дори да отговори, въвличайки детето в едно своеобразно сътворчество.
Активното общуване и съучастие в творческия процес всъщност обуславя голямата сила на емоционалното въздействие на детската интерактивна книга. Ако постави малкият читател в позицията на творец, детската книга може да събуди в него желание да сподели своите виждания и оценки, да изрази отношение. В детето неминуемо ще възникне интерес да импровизира, да играе под въздействието на книгата. И получените разнообразни впечатления ще обогатяват замисъла на игровата му дейност, ще внесат по-голяма свобода, увереност, инициатива при действията в условията на измислицата. Това свързване, общуване, деликатен контакт между авторов текст и неговият възприемател – детето, е същността на четенето въобще.
Проф. Ивайло Знеполски казва, че „…тъй като приемателят (детето) е изправен пред съобщение, чийто код е неизвестен, той се ангажира в едно лично тълкувание“.
„Двусмислието на художественото съобщение…“ – пояснява Умберто Еко, – „не е негова второстепенна характеристика, то е главна причина, която тласка приемащия (в случая детето) да заеме друго отношение към съобщението, да не вижда в него само преносител на означаеми, а да го схваща като непресъхващ извор на означаеми, които не могат да бъдат ограничени в едно разчитане“.
Мисля, че за в бъдеще ще могат да се различат два основни типа литературна провокация: Едната ще даде предимство на образното виждане на литературния материал и резултатът ще бъде модерната интерактивна книга. И заложеният в нея принцип на игра. Чрез играта детето опознава околния свят. При детето „действието замества разбирането“ (Бетелхайм). И именно играта ще е един от водещите принципи на този вид модерни текстове. В основата им ще са забавните съпоставки, хрумвания, непредвидените асоциации. Може дори да липсва сюжет, да липсва класическата представа за образ; вместо последователност – изненада, неочакван обрат; вместо символно – фантазна поетика, свързана с дълбока морална поука – шега, игра на думи и образи; липса на точно формулирани изводи; поезия на находката, на изобретателността. Разбира се корените на такива текстове се проточват още от детските залъгалки и игрословици, от нонсенса и алабаланиците.
Чрез тези два подхода – от една страна – традиционната книга и от друга – книгата-игра, днес сякаш се фиксират двете крайности: Първата е в безспорната необходимост от хартиената книга. Хартиената книга, която омайва с красотата на словото. Която провокира към чисто и само собствено тълкуване на образите. Която развива въображението и фантазията само с писания текст. И втората е в нуждата от интерактивната книга. При която има постоянно желание за проверка, преосмисляне и преоткриване на текста чрез играта. ЗА МЕН И ДВЕТЕ СА ЕДНАКВО НУЖНИ ЗА ДЕЦАТА! Първата носи въображението, фантазията, чувствителността, установените във времето нравствени устои; втората – възприемчивостта, изобретателността на активния, взимаш сам решения човек.
Двата подхода постоянно се преплитат и могат да доведат до взаимно обогатяване. Появата на интерактивната, мултимедийна книга е закономерност, както появата на съвременната модерна авторова приказка. Закономерност свързана с развитието на технологиите, но и с теченията в изкуството въобще. По същата логика има и развитие в модерността на четенето. Тази тенденция ясно се улавя в множеството конференции за поддържане и окуражаване на детското четене. Вижда се ясно в работата на библиотекарите, учителите и възпитателите с децата.
Четенето е модерно за днешните деца! Стига книгите, които им предлагаме да включват техния модерен свят. Стига ние, детските писатели, издатели и хора на детските книги, да помислим сериозно и непременно за… красивия изказ, но и за интересната, модерна форма на нашите книги.
Весела Фламбурари
