Изгрев
Сега живея тук, брегът е мой,
а в люлката на морския прибой
спи мало и голямо и сънува,
събуждам се и изгрева дочувам.
Първо тревожно чайките пищят
и полудели все кръжат, кръжат,
накацват хаотично върху пясъка
внезапно глъхнат звуците и крясъка.
Тогава ставам и варя кафето,
прегръща мракът все така небето,
разсипвам чаши, сядам на верандата,
разбуден от кафето палиш лампата,
и идваш бос до мене като в лодка,
поклащаш се с чудатата походка,
която е причината за всичко.
А изгревът безстрастно ни обича.
Детство
Боси стъпки по горещия камък,
жужат пчели край салкъма в двора,
мравки трупат от зърна замък,
под сенките са се скрили хора.
Гърми по прашния път моторът,
седя притисната плътно зад тебе,
майките ни все си мърморят,
но ние сме от дързост обсебени!
После плуваме на воля в реката,
не ни плаши лудият бързей,
аз съм видра - край тебе се мятам,
шаран люспест си - тихо се плъзгаш.
Слънце грее и е жега голяма
лежим - гущери голи и боси,
наш е простора, граници няма
светът наш е, без да е собствен.
Мокри стъпки по горещия камък,
смях ни залива в сухото лято,
душите ни в радост и пламък
пляскат с криле, като гълъби в ято.
Когато ме погледнеш
Когато ме погледнеш, небето се затваря,
с онази отвъдна белота, невиждана и непонятна.
На брега босите нозе сноват
по хлъзгавите обли камъни,
а меките вълни опипват пръстите.
Душата ми така опипва погледа на твоите очи
и се мъчи да отвори бялата небесна врата
през плясъка на морето,
през крясъка на гларуса,
през соления дъх на телата.
Тогава изчезва словото,
онемявам като риба,
понасям се по вълните
и потъвам в океана на безвремието.
Забравям пътищата на хората,
забравям коя съм,
остава само непрогледна белота
и непоносимият екстаз на щастието.
