Долфи е малко делфинче.
Един ден той гледаше как мама Бианка, леля Дана и леля Гана правят пируети във въздуха над вълните и започна да им подражава. Но беше много смешен, като се опитваше да се превърти във въздуха като тях и да се гмурне с главата надолу. Делфините са весели същества. Всички от стадото също започнаха да се премятат.
Появи се дървена яхта, плъзгаше се до тях, не се виждаха нито светлини, нито моряци, които да стоят на вахта.
– Мамо, защо хората, които са на този кораб не излизат да ни кажат “Здравей”?
Леля Гана рече:
– Вярно, толкова шум вдигаме, а този кораб е като призрак, сякаш сам се движи.
Мама Бианка и лелите спряха да скачат. Леля Дана нададе зов и скоро командирът Сребрин се появи до тях. Той също имаше догадки.
– Слушала съм, че прокълнатите кораби призраци подмамват делфините към полуострова на амфибиите – рече леля Гана.
– Никой не се е върнал оттам, за да ни каже – отговори Сребрин и направи изящен скок нагоре, гмурна се в една висока вълна и запя зов за оттегляне.
Красивата яхта сякаш изведнъж изчезна в мъглата. Вълните станаха много големи. Завихри се буря. Скоро пред тях се откри каменен портал. Виждаше се спокоен залив и красив бряг. Смрачаваше се, а те бяха много уморени.
Един по един делфините минаваха през прохода между отвесните скали и навлизаха в спокойна лагуна.
Долфи още се хранеше с мляко от мама и рибите не се страхуваха от него. Една красива риба – зебра се приближи към него.
– Може да съм проста ципура, но искам да ти помогна, малко делфинче! – тя закъдри перки и жълтите и черни напречни ивици се сляха с нежните й люспи така, че цялата изглеждаше като плетен чорап.
– Благодаря госпожо, но ние вече се спасихме от бурята.
– И попаднахте точно в залива на амфибиите! Малък, пък вече надменен, както впрочем всички делфини!
– Днес ти си втората, която ми разказваш за амфибиите! Виждала ли си ги?
– Ако излезеш на брега ще видиш двореца им. Те нощем се прибират в него да гуляят, но през деня ловят такива като нас и вас!
– И как точно обеща да ми помогнеш? – Долфи се въртеше в кръг, а наоколо мама и лелите му вече спяха.
Делфините спят с едното око докато плуват и гледат с другото какво все пак става във водата. Те знаеха, че Долфи е неуморим и скоро няма да заспи, но му бяха забранили да се отдалечава.
– Ще те заведа при негово превъзходителство Мандарин, да ти каже как да излезете оттука.
Долфи тъкмо подскочи, за да се присмее на Зебрата, защото не знае за прохода, обърна се и видя, че скалите са се затворили. От едната страна на езерото беше дворецът и буйната растителност около него, цъфтяща на брега, от другата се издигаше скалиста планина, заливът беше ограден. Проход нямаше! Той се гмурна отново при своята приятелка. Тя разбра уплахата му. Той прояви храброст и каза:
– Не съм виждал мандарин…
– Мандаринната риба е много отровна и никой не се закача с нея, тя живее в океана, но тук имаме случайно попаднал такъв чужденец и е толкова стар, че го почитаме като мъдрец.
– Далече ли живее?
– Близо до брега, идвай!
– На мене не ми дават да се отдалечавам.
Но ципурата Зебра заплува към брега и Долфи я последва. Намериха господин Мандарин на самото дъно под анемониите.
– Много досадна Зебра си, винаги пристигаш неканена!
– Ваше превъзходителство, това е рядко красив млад делфин, ще стане цар на морето, бих искала да го спасим.
Мандарин беше изумително красива риба! Долфи не можеше да повярва, че е толкова отровен.
– Не се доближавай, Долфи, ако моята слуз достигне нежната ти кожа, ще умреш до сутринта – каза старият Мандарин.
– Амфибиите по-красиви ли са от вас, господине?
– Нищо подобно! Те са грозни като човеците, но имат хриле. Освен това са много опасни!
– Какво им е опасното? Аз съм виждал русалка, много красива, червенокоса, но избягахме…
– Много говориш, затова не обичам деца, те са досадни със своите въпроси и обяснения!
Красивият Мандарин се скри в анемониите и Долфи разбра, че е сбъркал. Но не можа да се въздържи:
– Той как разбра, че се казвам Долфи?
– Ти си един малък тъпак! Отказвам се да ти помагам. Без това амфибиите ще разберат, че съм го направила и ще ме изпържат в един от безбройните си тигани!
Ядосана рибата Зебра също се скри в анемониите. Малкото делфинче остана само. Не можеше да подскочи, за да огледа залива, защото беше попаднал в плитчина. Още малко щеше да заплаче, когато се появи една много интересна риба – имаше остра перка на гърба, с дълга глава и остра муцуна. Освен това беше цялата на бледолилави, светложълти и черни ленти.
– Добър ден, вие ли сте царят на рибите в това езеро? – малкият делфин искаше да бъде вежлив, но не можеше да скрие уплахата си.
– Аз съм идол, маврен идол, не цар, каквото и да означава това! Викат ми Мавър! Казаха ми, че трябва да ти помогна, но не крия, че делфините са мои врагове и не съм очарован да изпълня молбата на своите приятели.
– Аз не съм ти враг!
– Не си, но като пораснеш ще станеш! Тук в магическото езеро на амфибиите имаме обичай, примамените трябва да докажат, че заслужават да живеят!
– Ако ме заведеш при мама Бианка, тя ще ти каже.
– Не, ти си избраният, ти ми кажи!
– Защото обичам мама и леля Дана и леля Гана и те ме обичат, затова ли съм избран?
– А баща си не обичаш ли?
– Още не съм го срещнал, като го намеря, ще ти кажа!
– Добре, ти си първият, който ми отговори правилно. Ако има поне едно същество, което обичаме и то ни обича, си заслужава да живеем на този свят. Ще ти помогна!
Но трябва да ми отговориш на още един въпрос:
Добре.
Сега, когато си много уплашен, ще искам да се успокоиш. Как ще го направиш?
Когато съм уплашен си мисля, че може да бъде по-лошо. В момента съм още цял и здрав, а можеше да се допра до Мандарин и сега да се гърча отровен. Можеше някоя амфибия да ме реже, за да ме слага в тигана на огъня. Имах късмет да се харесам на ципурата Зебра, старият Мандарин да ме предупреди и да дойдете вие, Мавър да ми помагате. Значи трябва да се изпълня с благодарност, да проявя спокойствие и да съм мъдър.
Браво, за първи път харесвам делфин, пък било то и малко делфинче.
Огромната риба Мавър съобщи вълшебната дума, която отваря прохода между високите скали на Долфи, и му пожела успех.
Скоро стадото беше разбудено, а Долфи излече наум заповедта:
“Портико, отвори се!”
Защото няма значение дали са звукови вълни или мисловни вълни, енергията си е енергия!
Монолитните скали се разцепиха и почнаха да се раздалечават. Делфините веднага се втурнаха през отворената порта. Всички доплуваха до морето, където бурята беше утихнала. Скоро скалистата планина и заливът на полуострова останаха зад тях.
Мама Бианка беше много сърдита, че е непослушен. Лелите му се чудеха и не можеха да повярват. Според преданията никой не се е спасявал от вълшебния полуостров на амфибиите. Те не се сърдеха. Смятаха, че малкият е герой.
До Долфи се приближи едър делфин. Това беше командирът Сребрин.
– Браво! Получаваш благодарност от всички!
Мама спря да му се сърди. Двете му лели бяха много щастливи от похвалата на Сребрин. Той беше водачът, един от най-уважаваните делфини в стадото.
Долфи се зарадва и започна да прави пируети във водата.
Стана Апостолова
