Имаше една водна капчица, която се страхуваше да не се изгуби. В училището за водни капчици непрекъснато я учеха да разпознава полезните растения от плевелите. Обясняваха й, че като й дойде времето, трябва да разпознае и да реши кого да полее, за да има полза от нея.
– Ай, ай, ай – вайкаше се наум капчицата. – Ай, ай, ай, как ще стане това? Въобще не си го представям! Нали като полея някого, мен вече няма да ме има? Ще се изгубя завинаги. Иии… дали няма да ме боли?
– Ние сме длъжни да поливаме! – отговориха другите капчици от училището за водни капчици. – Какво толкова му мислиш, когато няма нищо за мислене. Ние сме родени, за да поливаме.
– Неее, аз съм родена за нещо друго, нещо по-красиво! – упорстваше капчицата и един ден взе, че избяга от училището.
– Ще тръгна да пътувам, – реши тя. – само така ще разбера има ли нещо по-добро от поливането.
Капчицата се пусна по вятъра. Той, какъвто е щур, я понесе надалеч, надалеч…
– Урааа! – запя си малката капчица. – Аз съм свободна!
Вятърът я носеше, въртеше, преобръщаше… Капчицата се умори и заспа.
Изведнъж нещо каза „Цоп“ и я събуди. Стана й приятно хладно.
– Това е живот! Няма растенийца, цветенца, както в училище!
И капчицата заплува. Цял ден се забавлява, танцува, подскача. Привечер, уморена, запита реката:
– Ей, рекичке, накъде сме тръгнали?
– Да напоим една градина с череши – отвърна реката.
„Олеле, и тук същото… Я да бягам, докато е време!“
Капчицата подскочи силно и пак тръгна с вятъра.
– Вятърничеее! – викна му тя. – Искам да отида до морето!
И още на другия ден капчицата вече си играеше със слънчевите лъчи, които се спускаха към сините плисета на морето. Гонеше се с другите капчици, закачаше се и пръскаше искри…
Така мина лятото. Брегът опустя. На нашата водна капчица отново й доскуча.
– А сега накъде? – помисли си тя. – Вече не съм и за поливане, нали станах солена? Уф, тъжно… Но не съжалявам! Сега в мен има нещо от лъчите на слънцето, от лудите целувки на вятъра. Май е време да си почина…
Капчицата, която се страхуваше да не се изгуби, се огледа. Хареса си една мида и се вмъкна в черупката й. Беше добро място за почивка. После гушна едно малко, пясъчно зърно вместо възглавница, сви се и заспа.
След много, много години в същата мида откриха красива бяло-синя перла.