… Далечният свят на Изтока ме грабна. И пося у мене зрънцето на незабравимостта. Винаги ще нося полъх от докосването си до Ориента. Като вътрешно съзерцание и завъртане по мисловната орбита – подобно на сливането с Божествените измерения в танца на дервишите. А те, във въртенето си, осъществяват една невидима ос, свързваща земно и небесно. И в спомена ми изплува съзерцателният пейзаж с щъркелите в Дюлинския проход, за който писах в встъпителния текст на книгата…
Преди утрешния си полет към Родината, съм в същото състояние на духа. Усамотена. Мислеща. Премисляща. Разбираща необходимостта от Пътя. В подобни моменти усещането за синхроничност е наистина с измерение на Божествено.
Връщайки се около два месеца назад във времето, осъзнавам, че с дъщеря ми имахме наистина незабравими моменти в Емирствата. Многократно съзерцавахме неземно красивите, като съчетание на музика, движение, въздействена сила, фонтани пред Бурдж Халифа. Запазихме в ковчежето със споменни източни съкровища и спиращата дъха гледка от най-високата сграда, на “върха на света”, посещението на една от най-красивите джамии – Sheikh Zayed Grand Mosque (Голямата джамия “Шейх Заейд”) в столицата Абу Даби – истинско великолепие, изваяно от мрамор, кристал и благородни метали. Там, на 45-градусова жега, трябваше да влезем забулени и боси, разбира се. Предлагаха абаи – дългите черни роби, с които всички местни жени ходят, срещу… лична карта. Взеха ни документите, дадоха ни по една абая. Чух как диктуваха при записването ни в огромната книга на посетителите: “Булгар, булгар!” – нали бяхме две, т.е. булгар на квадрат. Е, нямаше как да не направя аналог с Алековата история за Бай Ганьо в банята! Само че не в Абу Даби, а във Виена. Дано не сме били такива в очите на служителките! Макар че бе абсурд да са чели Алеко Константинов… Просто едно забавно съвпадение.
В столицата посетихме един от най-скъпите хотели в света – Еmirates Palace (Емирейтс Палас – Дворецът на Емирствата). Загубих се в подобен разкош – красив и помпозен дизайн, издържан в източен стил, но без кичозни елементи. Целите тавани бяха покрити с тънки листове от 24-каратово злато. Там, в стряскащото и леко потискащо за мене лоно на лукса, за първи път с дъщеря ми хапнахме и… най-скъпата торта, която някога сме опитвали – покрита със златен прах! Златото, разбира се, беше автентично, там не биха могли да си позволят имитация. С изумление научих, че годишно в Емирейтс Палас се ползват над пет килограма злато, адаптирано за хранителни цели – за декорация на ястия, предимно десерти, а в хотела са наети над 1800 служители от 49 държави. Сякаш бях попаднала в съвременен Вавилон! Впечатляващо! Истински дворец, по всички правила!
В столицата на Емирствата бяхме и на международна изложба на съвременно изкуство. Излишно е да споменавам параметрите на модерното и оригиналното, демонстрирани във всеки детайл – от футуристична архитектура на сградата на изложението с внушителни мащаби, до самата организация. Всички бяхме с баджове с електронни чипове, щателно проверявани при влизането във всяка палата. На едно място бяха събрани галеристи и творци от различни континенти. На форума отбелязах несъмнено интригуващи идейни и естетически попадения, както и някои откровено “кухи” – като замисъл и изпълнение. Атмосферата на фестивала бе завладяваща – за първи път бях на толкова мащабен международен форум, с оригинални художествени решения, дух на толерантност между различните религии и култури. Нямаше как да не усетя – и на съзнателно, и на подсъзнателно ниво, с всичките си сетива, че изкуството наистина обединява, а не разделя хората. Факт.
Най-силно се впечатлих от експозицията Celestial Light (Небесна светлина) с имитация на открития Космос – усещането наистина беше… извънземно. Влязохме в специално помещение с безброй разпръснати в пространството, светлини в сини оттенъци, отразяващи се във водното огледало на пода. Вървяхме по футуристичните стъклени пътеки, сякаш загубени в недрата на Вселенските тайни. Усещането бе подобно на пътешествието във времето и пространството в новата епична лента на нестандартния режисьор Кристофър Нолан – Interstellar (”Междузвезден”). Филмът, един от най-силните – като внушения, които съм гледала напоследък, бе дълбинен и многопластов психологически разказ за пътуването в Петото измерение – квантовото понятие на безусловната любов, с цел спасяването на човешкия род. Почувствах се в синхрон с посланието на филма – след умопомрачително изкривяване на времето в Черната дупка на съмнението, страха, преживените предателства, преминавала – с пречистваща сила, през най-тъмните и недосегаеми душевни кътчета. За да се катапултирам към нови светлинни спасителни пространства…
А най-атрактивният – според моите критерии, поклонник на изкуството на престижния форум несъмнено бе един млад екстравагантен мъж с брада, в тесен бежов панталон и… огромни токчета, признавам – по-високи дори от моите! Пристъпваше елегантно и с финес, поклащайки стройни бедра и кръшен ханш. Нрави всякакви. После се досетих, че може да е бил и… Кончита Вурст, екстравагантният победител (ка?!) на последната Евровизия. Нищо чудно. Приликата беше осезаема. А точно пред входа на изложението гордо, или по-скоро горделиво – съвсем синхронично, стоеше изпъчена гротескова, но иначе изящно сътворена, статуя на Мона Лиза… с брада. Явно “Кончитите” са последен писък на авангардната мода с твърде сюрреалистични отблясъци.
А връщайки се почти година назад във времето, но отново на вълната на културните ми пристрастия, си спомням как се почувствах като в Холивуд – буквално. Имах шанса да усетя атмосферата на юбилейния 10-и Дубайски филмов фестивал. Всичко беше по холивудски стандарти – дори червеният килим, сновящите насам-натам звездни величия, телевизионните студиа с ексклузивни интервюта, ароматът на лукс и изтънчен снобизъм във въздуха… Имахме покани за една от прожекциите, но изпуснахме часа. Явно е било добър знак – на другия ден успяхме да гледаме може би най-качествената лента на фестивала – копродукцията на Великобритания, Австралия и САЩ, с моя любимец Том Ханкс, в звездната компания на Ема Томпсън и Колин Фарел – Saving Mr. Banks (”Спасяването на мистър Банкс”). Филмът мe развълнува – с майсторски разказаната история за авторката на един от най-обичаните детски романи – “Мери Попинз”. Съпреживях личната трагедия на писателката, капсулирането й в защитения свят на творчеството и приятелски подадената ръка от… самия Уолт Дисни. Той й помогна да преодолее травми, получени в едно отминало време и забравен свят – детството, прекарано на друг континент, далече, далече… След края на прожекцията в един от луксозните салон във фестивалния комплекс Madinat Jumeirah (Мадинат Джумейра), дълго стоях притихнала, потънала не само в кадифената прегръдка на удобния стол, а и в собствените си поразровени и непреживени травми. Изключително топъл, докосващ, пречистващ филм, с лечебната сила, носена на символичните криле на посланието – да се върнем назад. И да простим. Дори когато това изглежда непреодолимо – за рамкирания ни свят, обграден с непревземаеми защитни кули…
Връщайки се отново тук и сега, след твърде обичайното за мене брожение във време-пространствените измерения, продължавам с емоциите, преживени в едно от може би най-впечатлителните места в Обединените арабски емирства – извън културната програма, култова и незаменима за мене – красивият зоопарк в Ал Ейн, емирство Абу Даби. Там бяха предвидени специални устройства за жегите, които впръскваха вода на пара към изтощените от над 40-градусовите температури посетители! Такова съоръжение нямаше как да възприема другояче, освен като висш израз на загриженост към човека и неговия комфорт! В зоопарка видях за първи път и лъвски “харем” – гордият Цар на животните се беше опънал блажено на една изкуствена скала, заобиколен от цели три лъвици, съвсем по източните стандарти. Лъвиците, обаче, бяха на бледи петна. Леко се усъмних, че майка им, въпреки вещия царски надзор, е прескочила при съседа – леопард. Не бях чувала да има лъвска порода на леопардови петна, иначе. Направих генералния извод, че и животните… изневеряват, може би, с изключение на щъркелите и лебедите, които са белязани с неизменна моногамност, като мен. Мислех си – може и да има други предани и верни животни. Но лъвиците в Ал Ейн определено сринаха, поне пред мен, авторитета на Господаря на животните…
Най-много ме впечатлиха малките чаровни животинчета сурикати, като в мъдрата приказка – за деца и… пораснали деца – “Цар Лъв”. Мисля, че там един от главните герои от сурикатски произход се казваше Тимон, дребен калпазан, преливащ от идеи и хитрини. Малките чаровни създания идваха до нас, изправени на задни лапички и държейки предните пред гърдите, любопитно надничаха и оглеждаха – истински зоопаркови клюкари. После отиваха да ровят дупки в пясъка и се закопаваха, правейки смешни движения, като врабчета, “къпещи се” в праха. Явно така се спасяваха от жегата. Изключителни симпатяги! Дълго наблюдавахме и жирафите, особено водопоя им – милите, какви гимнастически движения им бяха необходими, за да достигнат с дългите си шии до водата. Видяхме и пустинна лисица – доста странно животинче, с огромни уши, като пеленгатори, свързващи го с космичните пространства. Лисичката лежеше, свита на кълбо, видимо отчаяна, може би защото беше самотна и не е имала своя опитомител, като в “Малкият принц” на Антоан дьо Сент-Екзюпери… ………………………………………………………………………………………………………………
Много пъти се радвах, разбира се, и на моите любими, страшно любими, безапелационно любими камили! Не знам защо съм толкова привързана към тези мили гърбати създания. Може би защото им съчувствам – животът им е тежък, семпъл, натоварен от тегобите на безкрайните преходи в пустинята и изнурителната ежедневна работа. Интересно бе да науча следния занимателен факт – в Дубай една от най-посещаваните масови атракции е надбягването с камили, но то е с по-местен колорит и значение, а от спортните събития безспорен връх е най-скъпото в света надбягване с коне, Dubai World Cup (Дубайска световна купа). Не разбрах, обаче, дали на камилите се залага точно както при конете, където… залаганията са безплатни – всеки получава на входа купони, с които е в играта и може да спечели “Ягуар”! Научих и друг потресаващ факт – преди време камилите са били яздени от малки дечица, буквално продадени от родителите си от Третия свят. След многобройни трагични инциденти и след намесата на международната общественост и УНИЦЕФ, германски специалисти са разработили роботчета-ездачи. И сега на гърбатите животни се мъдрят малки умни машинки, окичени с дрехи – с номера и шапки, плюс специална “шибалка”. С въпросната пръчица роботчето, задвижвано дистанционно, удря камилката. И тя бяга ли, бяга… А край пистата се надпреварват да ги съпровождат собствениците им, возени на луксозните си джипове – видях този странен, но много колоритен момент! Милите животни! Неслучайно, като бяхме с дъщеря ми на сафари в пустинята, не пожелах да се кача на камила. Само снимах отстрани. А дъщеря ми дори я погали, макар да бе предупредена, че камилките плюят качествено, а и също толкова качествено хапят. Поради този всеизвестен факт, пустинната “красавица” беше старателно обезопасена с пъстър намордник, плетен на една кука. Симпатизирах на нещастната животинка. Толкова туристи качи на гърбината си. И всеки път – след бой с шибалка, но не от роботче, а от “работодател”.
И за друга интересна случка с камили и камилари се сещам – на залез слънце отидохме да гледаме в пустинята връщащите се от тренировка отбори. Да, точно отбори, от тези, готвещи се за надбягванията с камили, “яздени” от роботчета с пръчки. Всеки “тим” бе с различни одеяла, покриващи гърбиците – на карета, райета, едноцветни, в преливащи цветове, всякакви. Отчетох, усмихвайки се: “Стил трябва да има, дори в камилската мода!” А повечето от камиларите – бях изумена! – яздейки, се бяха вторачили в смартфоните си. Помислих си, с пълно основание: “На това се казва съвременна пустинна картина!”
А в пустинята нещо рутинно бяха знаците “Внимание, камили!”, по подобие на нашите “Внимание, едър рогат добитък!”. И наистина – пътувайки извън Дубай, често можеше да се види заблудена, или може би най-умишлено “инсталирала” се камилка – в загражденията по средата на магистралите, която кротко си пасеше нещо и гледаше отегчено и дори леко надменно преминаващите коли. Забравих да уточня, че пустинните “хубавици” несъмнено са горди същества! Разбрах, че е особено опасно, когато свободно движеща се камила премине шосето вечер – имало и нещастни случаи при сблъсък с едрото, достигащо над петстотин килограма, животно…
За сафарито няма как да разкажа достатъчно живописно. Подобна емоция трябва да се почувства. Но си обещах – никога, никога повече да не се кача на подобен джип, каран щуро от млад пакистанец с вид на холивудски екшън герой. Как “яздихме” дюните само, главоломно препускайки сред пясъците, наклонявайки се в безумни градуси, на фона на гърмяща арабска диско музика!… Бяхме спасени от едно малко момче, което неистово започна да пищи на задната седалка. Смелчагата явно се пребори с нескритата си страст към екстремни преживявания, смили се и започна да кара една идея по-човешки. Но неколкочасовият престой по залез слънце в сърцето на пустинята си струваше. Като усещане за сливане с неизбродимостта и плашещата, но странно красива ласка на пустинната песен. Имаше арабска вечеря – богата, снимки със сокол, белиденсърка (по нашенски – кючекчийка), гълтач на огън, дервиш – всякакви източни чудесии. Разбира се, предлагаха и наргиле, и рисунки с хена – характерна източна орнаментика с къна. А заникът там наистина бе изражение на нещо невиждано – такава уникална, въздействаща, леко плашеща и хипнотизираща гледка можеше да се сравни само с… лунната пътека, съзерцавана от нашия, незаменим Бургаски мост…
……………………………………………………………………………………………………………………..
В Дубай имах и интересни срещи – с българи, и не само. Още първата ми вечер в далечното емирство, след полета, отидохме в испански ресторант, в комплекса в египетски стил – WAFI. Говорихме си с моя приятел, когато сервитьорът – симпатичен рус млад мъж, се доближи до масата и усмихнато ни каза, явно чул българската реч и доволен, че вижда сънародници: “Приятно ми е, аз съм Петър от Ямбол!”. Първата ми среща с “местен”, освен служителите на летището, се оказа, съвсем синхронично, с българин…
Ще разкажа – с нескрита симпатия, за семейство български художници, които се занимават с вътрешна декорация на вилите на най-богатите хора тук. Излишно е да споменавам, че красивата аристократична креативна дама е от Бургас, а нейните художествени изпълнения за луксозен интериор са истински шедьоври. Дъщеричката им е едно от най-прелестните създания, които съм виждала. И, без съмнение, едно от най-изявените и изобретателни деца в училището, което в Дубай е задължително за всички, навършили пет години. Ех, този Бургас! И неговите незаменими хора… А, иначе, артистичното българско семейство си има: заек Синдарела, което – по нашенски, ще рече Пепеляшка, накратко – Синди, гълъби, в специално направени за тях декоративни къщички и една любознателна съседска котка – като прикачен елемент към тяхната фауна, която наобикаля гълъбите, след което броят им подозрително намалява. Забравих – и една симпатична домашна помощница от Филипините, дошла директно от джунглата – милата, за първи път се качила на автомобил в Дубай! А иначе говори доста приличен английски, който, наред с арабския, е официалният език в Обединените арабски емирства. Но тя, разбира се, не се причислява към домашните любимци, по-скоро си е като част от семейството, много е прилежна, мила и етична.
А стопанката на къщата сладкодумно ни разказа как един ден, излизайки на двора, забелязала от входа на гълъбовата къщичка да се полюшва елегантно… котешка опашка. И съответно да хвърчат перушини наоколо. Последвал екшън от гонитбен характер, но котаната, разбира се, избягала. Имала си дори и звънче, може би е държала да уведоми за пакостливите си действия, или да се похвали с тях. Но твърде късно са я чули, уви. А един ден дори подгонила нещастната зайкиня Синдарела. Котка-мафиот! Като бяхме на гости наскоро, съзряхме котараната-разбойничка да обикаля района, подрънквайки със звънчето, явно решила да търси други незастраховани птичи къщички.
Съпругът на художничката, която е рицар-защитник на онеправданите гълъби, макар да е само бургаски зет, е със златни ръце. Сътворява както вълшебни замъци за малката принцеса, т.е. дъщеричката – с чудно изрисувани зайци ала “Алиса в страната на чудесата” , така и… китари. Да, с очите си видях как се прави истинска китара, която дори е с прекрасен звук! За таланта и изобретателността на българите наистина е излишно да говоря. Доказателството е, че навсякъде по света българите се отличават с качествата си – всестранни. А бащата на художничката е известен бургаски майстор на четката, както и брат й. Няма случайни неща. И случайни срещи.
Много забавно бе запознанството ми с талантлив българин, който има в Дубай школа по китара. Бяхме на концерт на неговия ансамбъл – също интернационален. В него свиреха млади руснаци, китайци на средна възраст, възрастни индийци… и нашият познат художник, който майстори китари. Имахме интересна случка на концерта. Бяхме с костюми, подобаващо облечени за подобен форум, който беше във Френския културен център. Незнайно как, ръководителят на състава реши, че сме от Консулството. Mоже и да има известна прилика с реалните лица. Питал художествения лютиер, дали това случайно не е г-н Консулът – имайки предвид моя познат. А артистичният ни приятел казал на шега: “Разбира се!” И ние се чудим, защо уважаваният диригент настояваше да се снима с нас! Късмет си беше, че не ни публикуваха в някой местен вестник! Щяхме да сме като фалшивата кралица от “Мисия Лондон”. Синхроничност отново! Когато гледах този български филм и се задушавах от смях (а после, като се позамислих – от срам…). Не съм предполагала, че и аз ще попадна някога в подобна ситуация.
Между другото, открих и друг занимателен факт – българското консулство в Дубай е точно… срещу клетката на жирафа в дубайския зоопарк. Минавайки покрай сградата, забелязах, че жирафската глава е единствената, която се подава над нивото на другите клетки и се вижда от минаващите по улицата. Неволно направих аналог с нашия “дълговрат”, жилав, устойчив на всякакви предизвикателства български дух и самосъзнание. Каквото и да се случва, където и да се намираме, по траекторията на успеха или провала, неизменно надигаме глава. И задължително – с гордост.
Освен с наблюденията върху стратегическата за българите обител на жирафите в Дубай, се обогатих и с две нови ценни запознанства – с български музиканти – китарист и певица. В началото на януари, тази година, бяхме в един красив комплекс на брега на Индийския океан, тогава за първи път ядох омари – наистина великолепни на вкус. Когато пристигнаха музикантите, преди началото на програмата, още като видях момичето, си помислих, че толкова красива може да е само българска – със специфична, неподправена, интелигентна, одухотворена хубост! Китаристът, обаче, ми заприлича на испанец. Започна програмата. Още с първата песен бях сигурна, че това не може да е нищо друго, освен нашата, незаменима, световно доказана българска музикална школа. Дори питахме усмихнатата сервитьорка – филипинка, разбира се, от каква народност са музикантите. Но тя, разбрала, недоразбрала, ни уведоми, че са белгийци. Хм, как така съм се излъгала, си казах. Но ние бяхме на маса, близка до своеобразната сцена на открито и когато аплодирахме поредното им брилянтно изпълнение, коментирайки тембъра на певицата и техниката на китариста, вметнахме едно българско “Браво!”. В отговор от тях чухме звучно “Благодаря!” на родния език. Е, казах си, няма никаква грешка! Музикантите дойдоха да се запознаят с нас в почивката – мили, красиви, във всякакъв смисъл, хора. Китаристът се оказа българо-перуанец, баща му бил от далечната южноамериканска страна, затова го оприличих на испанец. И двамата, обединили талантите си в дуета Нина § Ричи, бяха на изключително професионално ниво. От тях разбрахме, че той е свирил с Мария Илиева и има авторски албуми, а певицата е била дълги години в Детския радиохор на маестро Христо Недялков – няма нужда от повече атестации! Но поради чисто прагматични причини се бяха “заточили” в центъра на нищото – в пустинята, сред “марсианските” пейзажи на варовикови възвишения. Но затова пък – в свръхмодерен комплекс, на брега на екзотичен плаж. И с прилично заплащане.
Момичето разказа и една типична история “по български”. За жалост, колкото сме талантливи, толкова сме и… типични байганьовци понякога. Преди година, на същия този красив плаж на Индийския океан, певицата дочула българска реч със следната реплика: “Изми ли си краката!?” Разбира се, доближила се до двойка възрастни хора, очевидно говорещи на родния ни език, и най-радушно им казала:
“Радвам се, че срещам българи тук!”
А възпълната дама със скъп цял бански костюм й отговорила троснато:
“Абе, момиченце, ти да не си мислиш, че в България няма богати хора и не можем да дойдем тук ли!?”
Като чух историята, буквално се засрамих и си помислих, че след подобен блестящ диалог, със строго изразен дисбаланс между събеседниците – относно емоции, възпитание и култура, коментарът е излишен…
Джамия „Шейх Зайед“, също Голяма джамия на Абу Даби, се намира в град Абу Даби – столицата на Обединените арабски емирства и на емирство Абу Даби. Тя е 8-ата по големина в света и е най-големият мюсюлмански храм в ОАЕ.
