Мария
Небето беше ясно, тук там малки облаци се заиграваха с лекия ветрец. Все още ранна утрин. Мария се качи на самолета и остана приятно изненадана от вежливото обслужване на стюардесите. Мястото ѝ бе до прозореца, така бе пожелала. Седна бавно, внимателно. Свали сакото и леко надипли полата. Облегна се на седалката и погледна навън през прозорчето. Въздъхна изморено. Синева, равна на свобода. Очите ѝ се насълзиха и тя дискретно попи влагата с извезаната кърпичка. Очите ѝ се премрежиха и лениво се протегна. Спомени нахални нахлуха в посребрялата ѝ глава. Преди четиридесет години напусна България. Любимият роден град София, родителите си , приятелите. Раздялата преживя много болезнено, дни и нощи говореше мислено с тях, доказвайки на самата себе си, че е взела най-правилното решение. Тогава беше още млада, само на двадесет и шест години. Стройна, красавица с дълги черни коси и топли кафяви очи и горда осанка. Нищо не и се опираше. Завърши Софийския университет с отличие, специалност литература. Специализира журналистика. С приятелките имаха големи мечти. Но се завъртя покрай нея един мачо и животът ѝ се обърна на триста и шейсет градуса. Мария се влюби в него. А той син на партийни дейци, с голямо самочувствие. Въвлече я в хиляди проблеми. То не бяха наркотици, то не бе пране на пари… Мария не издържа. Прогледнала какво се вихри около нея разбра, че е попаднала във вълчи капан и че се спуска стремглаво по наклонената плоскост към дъното. Денем стискаше зъби, за да не тревожи родителите си, нощем плачеше горко за съдбата си. Добре, че взе най-доброто решение за себе си. Да замине далеч от България. Сподели с родителите си, много ѝ беше мъчно за тях. Те плакаха, че дъщеря им заминава далече, но скришом в сърцата си бяха доволни. „Оня нехранимайко“ няма да е до нея. Биха понесли раздялата заради щастието и свободата на детето си. Когато сълзите свършиха, остана само решението! И думите на баща ѝ които още кънтяха в главата и. “Мила дъще, запомни, трябва да отстояваш себе си. Човек цял живот се учи и бори с трудностите на живота. Винаги брани свободата си.”
Така в една ранна утрин Мария се качи на самолета. Сама ,с малко багаж, но с големи очаквания. Заминаваше за Израел. Страна, която въобще не познаваше, но беше чела изключително много за нея. Страна, в която беше сигурна, че няма да я намерят, дори не биха подозирали, че е там. Страна, напълно различна от нейната. Страна, която воюваше, но бе приютила миролюбиви хора от три националности-християни, евреи и араби. Мария пристигна в град Тел Авив, в превод на български „Пролетен хълм“. Общо взето млад град едва на 100 години , разположен в близост до древния град Яфа. С прекрасен изглед към Средиземно море. Всичката тази новост и мистичност я привличаха неудържимо. Мария нае малко апартаментче в стария град Яфа, с прекрасен изглед към Средиземно море. Жилището беше малко, чисто, точно за нея . Морето ѝ действаше пречистващо. Намери работа в малка книжарница. Така опознаваше местния колорит и хората. Започна да учи иврит. Трудно, доста трудно ѝ се стори това. Но упоритият труд и общуването с местните хора ѝ помогнаха да овладее езика . Вечер ходеше на уроци, в свободното си време учеше и пишеше. Тук нямаше приятели. Малко по малко нещата си идваха на мястото. В редките моменти когато оставаше сама, си поплакваше за родителите и приятелите. Оплакваше своята тежка съдба на прокудена далеч от роден бряг. После избърсваше сълзите и очите ѝ блестяха с онова хипнотизиращо черно, че на всеки който ги срещне му прималяваше. В един такъв горещ момент, в книжарничката се появи добре изглеждаш господин. Той поогледа рафтовете с книгите, но погледът му се спря на младата продавачка. Миг, два очите му пронизваха нейните. Мария поруменя и аха да издаде стон, но навреме преглътна и учтиво попита господина какво желае, дали може да тя да помогне с нещо… Той пожела да закупи книга за племенника си, а в мислите си пожела младата продавачка. Толкова красива и непринудена бе тя. Мария говореше свободно ,направи добри предложения и господинът закупи не една ,а цели три книги. От този ден той често идваше в малката книжарница. Разговаряше с продавачката, захласваше се от непринудения ѝ смях, щастливото излъчване на лицето и не на последно място от нейния ум и находчивост. С времето те станаха приятели. Започна да я кани на кафе и дори вечеря, след като разбра, че тя е свободна и живее сама. Мария нямаше много приятели и това внимание към нея ѝ харесваше. Тя улавяше скритите погледи, които Ибрахим /така се казваше господина/ ѝ хвърляше крадешком. Радваше се като малко дете, че той е така мил и искрен със нея. Все по-често чакаше с нетърпение неговата поява. Ден след ден, месец след месец, любовта се промъкваше между тях като река. Ту тиха и кротка, ту волна и буйна. Вихърът на любовта ги завладя. Не след дълго Ибрахим и Мария се венчаха. Преместиха се да живеят в нов просторен дом, неговият, където домашният персонал спокойно си гледаше работата. Мария беше щастлива. Вечер прегърнати седяха по брега на морето и Мария с часове разказваше на Ибрахим за своите родители и приятели. Разказваше му за своята България и родния си град, за своята култура. На Ибрахим му беше много интересно. Обичаше да гледа как лицето на Мария се озарява, когато споделя с него за своята страна , а той истински я обичаше и желаеше само най доброто за нея.
Мина година. Мария роди прекрасна дъщеря. Кръстиха я Елеонор. С бяла като сняг кожа и сини като небето очи на Ибрахим. Усмивката му с трапчинки и нейната черна коса. Цялото имение се радваше на тяхното щастие. А малката растеше година след година и огласяше всичко наоколо. Дяволита, умна, тя присядаше на коленете му, прегръщаше с малките си ръчички лицето му и казваше че много го обича и има най-доброя татко на света. Ех, какво повече му трябваше на Ибрахим.Той се разтапяше по тази невинност на дъщеричката си. Боготвореше майка ѝ и бе готов на всичко за тях.
Хубаво, хубаво но свърши. Тежка вест дойде от България. Родителите на Мария загинали в жестока катастрофа. Нелепа случайност, миг невнимание и смърт. Ибрахим не беше виждал жена си толкова уязвима, объркана и уплашена. Той замина с нея в България за погребението. Така и не успя лично да се запознае с родителите и, а те се гласяха да идват при тях на гости в Израел и да се порадват на внучето. Господ ги прибра при себе си. Много тежко изживя трагедията Мария. Посърна, промени се, скъса се последната ѝ нишка със родината. Оплака най-милите си. Сега останаха само Ибрахим и Елеонор. След като уредиха формалностите по къщата Мария пожела веднага да се приберат в Тел Авив. Някак тази страна ѝ беше станала като втора родина. Тук ѝ беше спокойно, подредено. Тук бе нейното семейството.
Годините минаваха с Ибрахим живееха задружно. Заедно споделяха радост и мъка. Първите момински трепети на Елеонор. След една златна есен Ибрахим отпадна и се разболя. Ходеха по лекари, снимки, скенери. Потвърди се най-лошата диагноза – рак на белите дробове в напреднал стадий. Животът сякаш отново се сгромоляса. Та той дори не пушеше! Мария недоумяваше как е могло да се случи… Дъщеря ѝ тъкмо завършваше пълнолетие. Предстоеше ѝ представяне пред обществото. Ибрахим се стегна, събра всичките си сили и придружи Елеонор на голямото събитие. От къде намери сили, жена му така и не разбра. A той вървеше с гордо вдигната глава до младата госпожица. Малко блед, но с искрящи сини очи. Елеонор стъпваше леко по мекия килим, не направо летеше. Лицето ѝ сияеше, изразяваше толкова много емоции, радост, любов, щастие. Беше горда с родителите си. Радваше се на обичта им. Мария гледаше с просълзени очи и радост препълваше сърцето ѝ.
Девет месеца след това Ибрахим почина. Толкова зле Мария не се бе чувствала от както загуби родителите си. Болка, гняв, мъка.. Сякаш сърцето ѝ се бе пръснало на хиляди парчета. Държеше се за дъщеря си като удавник за сламка. Останали сами в голямото имение, те плачеха прегърнати. Знаеха, че вече нищо няма да е същото както преди. Всеки предмет тук, всяко нещо напомняше за Ибрахим. Човек с голямо сърце, неподвластен на времето. Този който бе готов да даде живота си за тях.
Времето неусетно минаваше. Пукна пролет, изниза се жарко лято, дойде златна есен. Елеонор замина да учи в Европа. Мария остана съвсем сама. Тогава вае решение да запълни живота си, да намери поприще, иначе щеше да полудее. За почна да работи за местния вестник. Пишеше статии, пътуваше из страната. Не веднъж бе под обстрел. Избираше най-трудните места. Най-сложните репортажи пак тя правеше. А вечерите отмаляла заспиваше и сънуваше щастливите си дни с Елеонор и Ибрахим. Годините течаха, изтичаха. Сезоните се сменяха. Дъщеря ѝ Елеонор завърши и остана да работи в Европа. Залюби се със свой колега, създадоха семейство. Беше щастлива да види милата си дъщеря под венчило. Така и не посмя да я помоли да се върне в Израел.
Мария остана сама. Не допусна друг мъж до себе си, макар че имаше много предложения. За нея бе въпрос на чест да запази името на Ибрахим. Започна често да пътува в Европа. Виждаше щастието изписано по лицето на дъщеря си, нейните сините очи ѝ напомняха за милия съпруг. Роди се внуче! Господи, животът все пак беше милостив към нея. Малкият Ибрахим, носещ името на съпруга ѝ растеше обграден от много любов. Мария отвори сърцето си за него. Малките му ръчички я прегръщаха нежно. Тя целуваше издадените му устнички. За първи път чу думичката “баби”. “Няма по-голямо щастие от това!” – мислеше си Мария. Усмивката ѝ се върна на лицето, ситните бръчици едва се забелязваха. Само стегнатото ѝ тяло си остана същото. Косите тук там посипани с бял прашец, създаваха онова приятно очарование, което те кара да се обърнеш след нея.
Жалко че внучето идваше само за два месеца. Мария толкова много искаше времето прекарано с него да е повече. Всяко негово заминаване бе болка, всяко очакване –радост.
Сезоните се сменяха един след друг… Сега реши да се върне в България. Щеше да ремонтира къщата си. Искаше „златната есен” от своя живот да изживее тук в България, където бяха корените ѝ. Където да посреща своето внуче и да го учи на добро. В сърцето ѝ имаше кътче в което тя побираше хубавата част от своя живот.
И ето сега идваше във София. Самолетът плавно се носеше във въздуха. Стюардесата ѝ предложи чай. Мария отпи глътка от него, гърлото ѝ бе стегнато. Сърцето беше ускорило ритъм. Прозорецът откри прекрасна гледка. София бе по-хубава от колкото си я представяше. Толкова близка и толкова далечна.
Един живот – нейният.
Златина Садразанова
